Тогава избухна нова почти безшумна врява. Веломоди си даде ясна сметка какво става. Някой, зашеметен от упойката, бе забравил вратата си отворена. А друг, може би в схватката не сварил да се добере до блаженството, я бе открил. И се бе втурнал вътре да отмъкне каквото свари.
Малгашката знаеше. Много пъти Аз й го бе обяснявал с болка в сърцето. Алчни бяха третретретре, ненаситни да събират вещи в домовете си. Да трупат, да трупат. Толкова, че препълваха стаите си, а те се принуждаваха да спят върху награбените си богатства в най-неудобни положения, почти опрени в тавана.
Кражбата не остана незабелязана от другите. Сякаш чакали само това, безброй лемури нахлуха в оплячкосания дом. Замъкнаха с тропот и звън кой каквото докопа. И отново настана тишина. Дори обраният собственик не се показа навън. Макар и със закъснение, залости вратата на опразнената си бърлога.
Никой лемур не смее да премине по тъмните коридори сам. Излиза едва когато бъде подаден общият сигнал за жертвоприношение или за грабеж на неблагоразумен съгражданин. Който се мерне по друго време, рискува да бъде нападнат, особено когато няма пленници, и отнесен за омилостивяване на Дървото Бог.
Веломоди не преставаше да върти колелото. Беше свикнала с всичко това, ала все още непримирена. И може би тъкмо това я крепеше. Ако изгубеше надежда, ако се предадеше на отчаянието, навярно щеше да загине.
Отначало се надяваше, че мъжът й ще я потърси. Ще я намери. И ще я спаси… Но той не се обади.
Очакваше спасение и от сина си. Ратулу тогава беше още дете. Но вече трябва да е израсъл силен младеж. Уви! И Ратулу не дойде! Какво ли бе станало и с двамата? А знаеше, обикновен човек е безсилен срещу жестокостта и коварството на третретретре. Никой, попаднал в лапите им, не бе успял да се измъкне.
Но се надяваше, все се надяваше…
И преди малко. Не се и съмняваше, че двамата мъже, които лемурите отведоха навътре, са пленници, безпомощни като нея. И все пак не успя да сдържи вика си за помощ. Как ли щяха да й помогнат? Ако не утре, то след няколко дни те също щяха да заситят чудовищния глад на хищното дърво.
А тя ще си остане пак тук, все тъй вързана за колелото. Да го върти, да върти до последния си дъх, докато изгуби надежда.
Тогава защо трябваше да чака повече?
На безсловесните човеци добитъци тази мисъл не би им хрумнала. Ала Веломоди беше човек. С разум и чувства. Щом не беше в състояние да получи свобода от третретретре, тя можеше поне да им отмъсти.
А после да умре заедно с тях…
Ех, щеше да остане непогребана. И никой нямаше да отнесе трупа й в родовия гроб, както се полага на всеки малгаш.
Непогребана, превърнала се в зъл дух!
Колелото, което въртеше, бе за нея най-омразното нещо на света. То изпомпваше подземната вода, която иначе би заляла целия град. Третретретре се боят и от нея като от огън. Веломоди щеше да наводни града и да ги изгони извън пещерата, където враговете й нямаше да оцелеят, попаднали сред хората.
Тя искаше да отмъсти. Щеше да повреди водното колело. Третретретре убиват старците. А сред младите навярно няма никой, който познава устройството му и би могъл да го поправи.
Досещаше се как да го направи. Толкова години бе работила на него, бе се сраснала с него. Колелото не бива да се завърта обратно. Внушавали й го бяха непрекъснато. Всичките му части: каменните кофички и дървените скрипци, и зъбчатите колела, и дръжките му за бутане са нагласени така, че да бъдат движени напред.
Стиснала зъби, тя се дръпна рязко назад. По-право нагоре, после назад. С всичките сили, на които още беше способна. Дървената постройка изпращя зловещо. Лостът олекна. Колелото се бе откачило, бе престанало да изпомпва водата.
Бързо, да не я усетят, Веломоди отново натисна лоста напред, пое по предишния си път, ала сега вече без усилие. Повреденото съоръжение се въртеше леко като играчка.
Магията на фенерчето
Фосите са странни зверове. Никой не знае какво ще им хрумне в следната секунда. Тъй и сега. Докато налитаха яростно срещу спотаения на дървото малгаш, те неочаквано го изоставиха и с вой се нахвърлиха върху хамелеона рантутру. Свалиха го на земята и го помъкнаха нанякъде.
Нима беше възможно това — страшният дух рантутру да се остави безнаказано на някакви си животни? Къде се бе дянала магическата му сила?
Човекът не дръзна да слезе веднага. Почака още малко, докато листата почнаха да се открояват с черните си очертания върху дрезгавината на изгрева. Тогава се спусна на земята. Отдолу нямаше никакви човешки кости. Значи или хамелеонът не беше рантутру, или пък беше невярна легендата…