Човекът усещаше как подире му се проточва нарастващ с всяка минута мълчалив и затова още по-застрашителен ескорт.
Но вървеше.
Къде ли отиваше? И как щеше да се оправи в този сложен лабиринт, сред тия враждебни същества, които го дебнеха безшумно?
Изведнъж Ратулу съгледа ново множество, което се пръсна в ужас, когато го освети с фенерчето. И на негово място остана само някакво дървено съоръжение, за което бе вързана жена. Малгашка — мършава, полугола, със сплъстени коси и тревожни очи. Страшна и жалка. Но и някак позната. Мъчително позната.
— Коя си ти? — извика Ратулу.
Тя отвори уста да отговори. Ала от пресъхналото й гърло не излезе никакъв звук. Повече по мръдването на устните й Ратулу разбра:
— Веломоди!
Той изкрещя:
— Мамо! Мамо!
И се спусна към нея да я прегърне.
Тя стоеше втрещена, със зяпнала уста, невярваща.
— Ратулу! Ти ли си, Ратулу?
Той се наведе, за да отвърже ръцете й. А Веломоди не спираше да хълца:
— Знаех, че ще дойдеш! Знаех си…
С една ръка не можеше. Без да се замисля, малгашът мушна фенерчето подмишница, за да се справи със сложния възел с две ръце.
В този миг отгоре му се метна един едър лемур и стовари върху главата му дръжката на копието си.
Ратулу изгуби съзнание.
Последните от Лемурия
Изпуснатите от повреденото устройство подземни води нахлуха най-напред в долните помещения на пещерния град — в изкопаните под жилищата складове и скривалища. И в затворническата яма, където очакваха нерадостната си участ двамата пленници.
Улисан в мислите си, Стамов не обърна внимание на водното шуртене, но мисионерът се досети изведнъж:
— Тия демони искат да ни удавят!
Водата наистина се надигаше бързо. Покри глезените им, достигна коленете и продължи все тъй равномерно да се издига нагоре.
— Ами сега? — не спираше да шепне Доминик. — Какво ще правим сега?
Едва потиснал ужаса си, Стамов опита да прецени по-хладнокръвно:
— Я да размислим? Та то може да означавай свобода. Ще се задържим над водата с плуване, додето прелее над ямата. И ще бягаме…
Досещаше се и за нещо друго по необичайния шум, който идеше отгоре — шляпане на боси нозе, уплашени ревове, навярно не от беззвучните лемури, а от белокожите хора добитъци, трополене на твърди предмети по каменния под…
Той не можеше да знае, че водата, която заливаше него, вече бе заляла и оборите на тъпите блондини, на епиорнисите и костенурките и сега те всички панически бягаха да търсят спасение от настъпващото бедствие.
Пък и самите лемури. Разтревожени от това, което ставаше навън, и от нахлуващите в техните жилища порои, те грабваха всичко най-ценно и хукваха да се спасяват. Но други, по-дръзки или по-ненаситни, ги пресрещаха, отнемаха богатството им, нахвърляха се върху отворените им домове крепости и ги разграбваха изцяло. Един безкраен грабеж, суматоха, страх и неовладяна алчност.
А двамата мъже продължаваха да стоят в наводнената яма.
— Аз не умея да плувам! — изкрещя най-сетне мисионерът, когато водата достигна гърдите му.
Отде се намери това желание за хумор и задявка в тоя съвсем неподходящ миг?
— Тогава — рече Стамов — като Исус в Тивериадското езеро ще тръгнете по водата.
Едва успя да избегне юмрука, който разгневеният духовник отправи наслуки към главата му.
— Куче! — изръмжа той. — Ще сквернословиш!
Стамов притежаваше това рядко човешко качество — да съзнава кога не е прав. Така и сега отвърна примирително:
— Аз само на шега, отче… Щом не можете, ще ви поддържам да не се удавите.
Скоро се наложи да изпълни обещанието си. Дори изправен на пръсти, водата вече заливаше лицето на мисионера. Стамов го подхвана леко под мишницата.
Внезапно отгоре дочу глас. На малгашки. Особен човешки глас. С невероятен фалцет.
— Ей, хора! Чувате ли ме?
На какво ли му приличаше?
— Чуваме! — отвърна той. — Ти кой си?
Само Ратулу знаеше къде са, а не беше Ратулу.
И резкият метален глас отвърна:
— Това съм Аз, един от Последните.
Странно представяне! Ала плувците нямаха време да си изясняват какво може да означава то.
— Който и да си — извика Стамов, — помогни да се измъкнем!
То се знае, не видя нищо. Само по плисъка допусна къде е паднал краят на въжето. Протегна ръка и го напипа. После го натика в ръцете на мисионера.
— Дръжте!
Отец Доминик не изчака втора покана. С настървението на удавник стисна въжето и започна да се катери по него. Непознатият му помогна да се измъкне, след което повторно спусна въжето. И там, на сухо, отърсвайки се от водата, Стамов запита: