— Прощавай, ама не разбрах кой си? Кои са тия Последни?
Непознатият изписука с фалцета си:
— Последните от Висшите. От народа, който загива.
Гласът идваше вече отдолу. Явно говореше съвсем нисък човек. Стамов не владееше дотам добре малгашкия език, затова допусна, че не е доразбрал нещо в думите му.
— Какви са тия Висши? Кои са Последни?
Оня отвърна тихо:
— Хората ни наричат третретретре!
Този път Стамов не успя да сдържи изумлението си. Дори мисионерът, едва опомнил се от преживяното във водата, възкликна:
— Лемури! С човешка реч!
— Само аз! — допълни спасителят им. — Другите не умеят като вас…
Тогава българинът запита:
— Като нас не могат да говорят! А как?
— Нашият глас, на Висшите, е много по-тънък от вашия. Толкова тънък, че вие не го чувате. Така си приказваме ние, нечуто за вас.
За един биолог не изглеждаше тъй невероятно, колкото за мисионера, който беше убеден, че дори и бог говори с човешки глас.
— Значи с ултразвук! — обясни си той странната тишина в подземния град. Както прилепите, както делфините.
И му хрумна друго:
— Сега виждаш ли ни?
— Виждам. Защо не? Иначе как щях да ви намеря?
— А как? В тоя мрак?
Но лемурът не отговори. Рече друго:
— Нямаме много време. Висшите ще дойдат. Затова вървете с мен!
— Къде? — не се стърпя Доминик.
— Извън града! Във вашия свят.
— На свобода!
— За вас да!
— А за теб? — запита Стамов.
— За себе си ще мисля после. Първо вие. Тръгвайте!
И отново мисионерът възрази:
— Къде да вървя? Не виждам нито теб, нито пътя. Нищо не виждам!
Лемурът застана между двамата и ги хвана за ръка. Така би ги хванало десетгодишно дете — толкова беше нисък.
Стамов пипна косматата му ръка. Колко странно — човешка реч и такава козина!
Тръгнаха нанякъде — водачът им уверено, а водените се препъваха на всяка крачка, сякаш ослепели. Наоколо продължаваше шляпането на бягащи крака.
Лемурът подметна мимоходом:
— На това се надявам. На суматохата. Да излезем незабелязано.
Той спря.
— Ще ви спася, но при едно условие!
Отец Доминик се сепна:
— Какво условие! Кажи! Всичко ще ти дам!
— Нищо не искам за себе си — обясни лемурът. — А за народа на Висшите. Ще ви изведа на свобода, ако глътнете преди това по едно семе на забравата.
Ботаникът у Стамов се събуди:
— Това пък какво е?
— Никой не бива да узнае къде се намира народът на Висшите — добави лемурът. — Затова изберете! Или смърт в прегръдката на Дървото Бог, или семето на забравата? Да забравите къде сте били, какво сте видели — да забравите всичко за града на Висшите. Ще останете живи, ще се върнете при своите, но няма да си спомняте нищо за последните дни.
Стамов знаеше, че в растителния свят има безброй вещества, едни вредни, други полезни за човека, които за жалост той още не се е научил да използува както трябва. Нищо чудно, че лемурите бяха открили плод, който предизвиква частична амнезия.
И въпреки съжалението, което всеки любознателен човек, не само учен, изпитва, ако трябва да се откаже от добитото с мъка знание, заради свободата си беше готов да приеме условието.
Ала мисионерът не се овладя:
— Не! Не съм съгласен! Да забравя! Да забравя къде е съкровището…
— Какво съкровище бълнувате пък вие? — учуди се Стамов.
Оня съжали начаса за думите, които бе изтървал в гнева си.
— Нима не е съкровище това, което научихме? — окопити се той. — Сензацията, която ще отнесем на света…
Лемурът губеше търпение:
— Решавайте! Няма време. Или едното, или другото. Водата се надига.
Наистина потоците вече заливаха и улицата.
— Нашият народ и друг път постъпва така — добави той. — Когато няма нужда от толкова жертвоприношения, когато излишъкът в прираста на хората добитъци е голям. Щом някой малгаш попадне в града ни, му даваме от семето. Изгонваме го и той повече не си спомня нищо за нас. Но напоследък жертвоприношенията зачестиха, а хората добитъци не се размножават достатъчно бързо…
И изведнъж сниши глас:
— Бързо, назад! Силния ни е открил. Идва насам с цяла тълпа.
И понеже те отново се засуетиха в мрака, газейки в набъбващите локви, Аз ги повлече с неподозирана сила обратно. После с рязко движение ги блъсна в някакъв отвор и хлопна зад тях каменната врата.
— Измъкнахме се! — въздъхна лемурът облекчено. — Тук не ще проникнат. През никоя затворена врата не може да се проникне.
След малко добави:
— Тук е майка ми! Слушайте!