Стамов неволно си помисли: „Ето в суров вид хипотезата за потъналата Лемурия!“ А на мисионера подметна:
— Още един вариант на легендата за Потопа!
Лемурът не спираше:
— Висшите гинели с хиляди, проклинайки часа, в който са се родили. А малкото оцелели бягали към вътрешността, към доскоро непристъпните планини. И заживявали там като диви животни… Най-сетне Злият дух се изморил от безчинствата си. Великата вода се укротила. Висшите отново населили малкото, което останало от някогашната Велика земя. Но богатствата, паметниците, градовете, повечето им постижения и придобивки останали погребани под морските вълни… Намножили се, започнали да си припомнят забравените умения, да издигат нови поселища, да изграждат тераси и напоителни канали, да се замогват отново… И тоя път не за дълго. Сякаш над главите им тегнело проклятие, сякаш Добрият дух ги бил изоставил. Или пък изчезнал, победен от злото… Един жрец, вдъхновен от даровете на Дървото Бог, предсказал ново бедствие. Тогава Висшите се убедили в правотата на пророчеството му, започнали да се кланят на Дървото Бог, да му принасят жертви, за да им разкрива бъдещето. Престанали да уважават Добрия дух.
— Чакай! — прекъсна го Стамов. — Това ме интересува най-много. Къде намерихте това… Дървото Бог?
След кратко забавяне лемурът отвърна:
— Няма да крием. Нали всичко ще забравиш? Не сме го намерили. Висшите го получиха от друго растение, много по-дребно.
— Кое е то?
— Вече не съществува. Изчезнало е отдавна. Останало е само Дървото Бог. Единственото в света. Последното.
„Като царевицата — досети се ботаникът, — чийто див прародител също не е известен.“
— Но как? — отново попита той.
— С помощта на Знанието. Знанието, което отдавна е забравено от народа на Висшите, Знанието, което само майка ми още пази в Говорещите рогозки. Пръскали растението с извлек, получен така, както малгашите правят беца-беца, ракията…
„Регулатори на растежа — досети се Стамов. — И днес учените получават такива стимулатори.“
Младият лемур продължи да превежда разказваните от майка му събития:
— Жрецът предрекъл, че отвъд Великата вода от царството на Злия дух ще дойдат други същества, уродливи подобия на Висшите, за да ги унищожат. И те наистина дошли. Страшни великани с жълта гола кожа и малки присвити очички.
Стамов откриваше все повече истина в тоя древен мит. Това безспорно се отнасяше за първите преселници от Индонезия, монголоиди, които в действителност са дребни хора, но за още по-дребните лемури са изглеждали великани. И чието преселение, случайно или планомерно, започнало преди тридесетина века.
— Висшите ги посрещнали храбро, опитали се да им дадат отпор. За жалост не успели. Били въоръжени с копия, които поразявали отблизо. А пришълците мятали малки копийца от някакви криви уреди и убивали отдалеч. Висшите трябвало да отстъпят. Да се изтеглят още по-навътре в планината. За да се укрият от свирепите великани, навлезли в пещерите. И там построили своите градове. Всички, които дотогава живеели разпръснато по цялата земя в семейства и родове, били принудени от злите нашественици да се съберат на едно място в тесните пещерни заселища. Това се оказало най-жестокото проклятие, по-жестоко дори от пропадането на Великата земя… По-рано имало семейства и родове. Всеки по всяко време знаел какво върши другият. Тук никой никого не познавал. Докато се познавали, Висшите не се съмнявали кой каква почит заслужава. А тук, безименни, обезличени, никой никого не зачитал. Всеки правел каквото си ще. Нямало от кого да се срамуват. Висшите изгубили срама си. И нещо странно. Колкото повече Висшите се събирали на едно място, колкото по се обезценявала отделната личност, толкова самочувствието им нараствало. По-рано всеки приемал, че е частица от рода, частица от някаква общност, оттогава престанал да се смята частица, започнал да смята себе си за неповторим. Средоточие на света… И още нещо, като връх на злото. Някакъв жрец, да бъде проклет навеки, уловил един човек, голокож представител на вашия вид, и го приучил да върши работата му.
Стамов неволно се засмя. Наистина, какви ли им изглеждаха хората с тази безкосмена кожа — отличието, с което тъй се гордеем, приели го за придобивка по пътя на еволюцията. А после тази кожа изиграла своята еволюционизираща роля, подтикнала притежателя си да се замисли как да се защити от студа.