Лемурът прекъснал мисълта му:
— За Висшите хората били животни, най-развитите след тях, но без разум. Без говор. Лаели нещо, както крещят птиците и обикновените лемури. Имали наистина стрели, каквито Висшите нямали, но това не значело нищо. И пчелите имат жило, каквото Висшите нямат. Истински разумни били само Висшите.
— Интересно! — подметна Стамов. — Както се вижда, чувството за превъзходство в природата не е присъщо единствено на хората, при които всеки народ иска да се изтъкне като представител на истинския човек и затова се само назовава „човек“. Точно това означава думата „тюрк“ на тюркските езици, „хун“ на монголските, „ар“ на много от същите тия тюркски народи: булгар, татар, хазар, авар, мадар, „дойч“ на немски. Та и „хотентот“ на техния език. А славянин произлиза от „слово“ — „говорещ“. „Араб“ пък означава „ясно говорещ“.
Аз го изчака да се изкаже и продължи:
— Тогава всички се втурнали да ловят хора за работни животни. Всеки гледал да се отърве от труд, всеки искал да живее в безделие. После почнали да ги развъждат в оборите, за да не се налага да търсят нови и да ги опитомяват. Владеели това изкуство, тъй като отдавна отглеждали великанските птици и костенурки. Малките отлъчвали от майките, щом престанели да бозаят, в отделно стадо. Отрано да ги превърнат в стадо.
„Затова значи не умеят да говорят! — досети се Стамов. — Няма кой да ги научи.“
— Родените в обора свиквали да се подчиняват, да не мислят за бягство. Ала веднъж мор изтръшкал всички хора добитъци. Висшите вече се чудели какво да правят, когато покрай пещерата им минали хора, не като предишните, а нови, още по-едри и с жълти коси. Някой преценил, че те ще вършат повече работа, като по-яки. Висшите ги пленили и скоро ги превърнали в незаменими домашни животни.
„Немите блондини!“ — помисли си българинът. Видял ги бе с епиорнисите и костенурките. Но кои са прадедите им? Европейци рядко са се мяркали насам в древността. Споменава се за експедицията на фараон Нехо. Но неговите моряци финикийци не са били русокоси. По-късно Неарх, пълководецът на Александър Македонски, изчезва с флотата си из тия води. Само че колцина от неговите спътници са били руси? Най-вероятно е това да е станало преди няколко века — някой пиратски кораб от скандинавци да е претърпял крушение край острова. И екипажът му да е навлязъл в джунглата.
Отец Доминик вече не се съмняваше, че това са били другарите на Лудия брат, пленени, когато са донесли тук съкровището си.
Съкровището! Къде ли се намираше то сега?
Лемурът не спираше:
— Висшите постепенно отвиквали от труд. А то е много лесно. В леност и благоденствие се намножили още повече. Вече били направили и устройствата за отвеждане на подземните води, за лов на дивеч и риба, за бране на плодове, за сваряването им…
— Та нали това е прогресът! — възрази искрено Стамов. — Да бъде облекчен трудът!
— Облекчен — да, ала не изоставен съвсем!… Изнежили се Висшите. Работата изисква сътрудничество и дружба. А леността се изживява в самота. Висшите се отчуждавали един от друг, затваряли се в своите жилища. Всеки дотягал на другия, защото така наблъскани, наистина си пречели на всяка крачка. Някога всеки имал имена: собствено, майчино, родово. Най-първо отпаднал родът. Изчезнали като безсмислени и собствените имена. Те са нужни, когато отделните личности общуват. А вече не общували. Всеки бил „АЗ“, другите, безразлично кои, станали „ония“. И всеки, в знак на превъзходство над другите, се смятал в правото си да бъде груб. Грубиянството станало израз на значимост сред доскоро възпитания народ на Висшите. Те вече не говорели, те само крещели своите ругатни. Цветущият им език обеднявал.
Този разказ се стори на мисионера безкраен. При други обстоятелства той навярно би го изслушал с внимание, но сега, когато водата обливаше краката му, а навън дебнеше още по-жестоката неизвестност, не успя да се сдържи:
— Наводнението не престава!
Лемурът преведе успокоителните думи на майка си:
— Още не му е дошло времето!
И продължи:
— В основата на нашата цивилизация лежало уважението към старостта, носителката на житейския опит. На знанието, което не се добива за година-две, знанието, за което не е достатъчен един живот. Този бил първият признак на идващата беда — незачитането на старите. Те построили града, създали устройствата, опитомили хората добитъци, направили живота лек, охолен. Но тъй като все повече не достигало място в пещерите, наследниците им ги сметнали за излишни. А при липса на общуване станала безполезна и писмеността.