Отец Доминик отново го прекъсна:
— Хайде бе! Хайде да излизаме!
Този път лемурът не прекъсна разказа си:
— Грозотата настъпвала в езика, в нравите, в изкуството. Вместо предишните скулптури, възхваляващи прелестта на сътворената от Добрия дух природа, художниците почнали да ваят разкривени, уродливи статуи, да плескат скалните стени с безсмислени петна, докато накрая съвсем забравили, че някога са имали изкуство… Над всичко взело връх Дървото Бог. Изместило и нравственост, и красота. Някога само жреците вкусвали от даровете му, та да добиват мощ за прозрение в бъдещето. След като и те станали излишни, всички започнали да се нахвърлят върху упойващите плодове, които дават временен покой и наслада. За да ражда повече, пресищали дървото с жертвоприношения. И се биели за плодовете му, както става и днес, за да си осигурят кратка забрава. Затваряли се в домовете си и стояли там оцъклени, бездейни. А когато упойката преминела, ставали зли и настървени. Нападали всекиго, когото можели да отнесат на Дървото Бог.
Стамов вече разбираше много неща, които досега му се струваха необясними. Бе попаднал в някакво твърде различно общество от неговото, но бе попаднал при това и в деградирало общество на наследствени наркомани. Заради порока си те не познаваха милост.
Неволно му хрумна едно сравнение. Ломехузата — онова бръмбарче, което живее в мравуняците и се храни с яйцата и личинките на мравките. А те не го закачат заради опияняващия сок, който то отделя.
— Народът на Висшите загива. Погубва го градът, същият този град, който някога го бе спасил от нашествието на хората. А после нямал сили да го напусне, защото би се изправил съвсем беззащитен пред човека. Принудени от бедствието, Висшите се бяха наблъскали в града, преди да са дорасли нравствено за това, преди да са заслужили самочувствието си. Плодовете на Дървото Бог и безделието надделяха над разума.
Стамов го бе разбрал добре, бе почувствувал мъката и отчаянието на старата лемурка.
— Сега вече е време! — извиси глас лемурът. — Майка ми казва да тръгваме!
Мисионерът се обърна бързо към вратата.
Но Аз го спря:
— Преди да ви пуснем, ще ни помогнете! Първо ще поправим водната помпа. Никой друг не знае как става това. Единствена майка ми. Ако тя не стори това, Висшите ще загинат, защото те вече не са годни за труд.
Благодарността на висшите
Лемурът, който като всички други се наричаше Аз, майка му и двамата бегълци вече газеха във водата над колената.
Хората не виждаха, само чуваха как затихва глъчката из уличките на подземния град, които приличаха на коридори в човешките жилища. Изглежда, повечето му обитатели го бяха напуснали, измъкнали се към изхода на пещерата, където водата още не бе достигнала. Понякога само прошляпваха бягащите крака на някой закъснял сънливец.
Аз подметна, без да се обръща:
— Едва сега, когато ги заля наводнението, пияните почват да изтрезняват. И бягат. А някои още не са усетили. Седят в троновете върху съкровищата си, потънали в блажени сънища.
Чул думата съкровище, и то там, където бе тръгнал да го търси, отец Доминик не се сдържа. Щракна отново запалката. В бледата й светлина привикналите към мрака очи успяха да огледат къде се намират, да видят наредените от двете страни каменни врати — едни залостени, други забравени открехнати при бягството.
Точно насреща им зееше отворена килия, в чиято вътрешност върху огромна купчина седеше дремещ лемур, нахлупил на челото си диадема. Стамов едва сдържа усмивката си. И смешно, и тъжно! Коронована маймуна на престола си…
— Някога само старейшините седели на тронове — поясни лемурът, скрил очи с ръце, да ги предпази от светлината на запалката. — Сега всеки иска да бъде старейшина, всеки се смята годен за първенец. Забравихме, че сме едно цяло от равни, че това, което сме били, сме го дължали на единството и взаимното уважение. Сега всеки смята, че съществува само той като Център на Вселената, че превъзхожда другите, всеки се смята най-висш сред Висшите. И не зачита другите.
Ала мисионерът не слушаше думите му. Вече бе зърнал купчинката под трона. И сред непотребните според него раковини и крокодилски зъби бе видял блясъка на златото и скъпоценните камъни. Стана му ясно. Съкровището на Мисон бе заграбено от тия полумаймуни и лежеше в бърлогите им безполезно и неоползотворено. Пиратското съкровище, заради което той се бе домъкнал накрай света, заради което жертвуваше живота си! Съкровището, което можеше да му предложи всичко!