Петимата му трябваха не толкова за носачи, колкото за охрана. Все още се мълвеше, че из планините има разбойници, които не биха се поколебали да ограбят всеки срещнат пътник. Та бил той и божи служител.
Три дни вече те се провираха през девствената джунгла все нагоре по гърба на каменистата урва, в дъното на която боботеше разпененият планински поток. Преминали бяха през няколко села. А в малгашко село не се прониква току-така. Спазва се строг церемониал, дори по-строг, отколкото в английския кралски двор. Задължителен дори за един духовен баща като него.
Когато наближеше землището, провеждаше напред вестител. Да предупреди. За да не изненада хората. Тъй знаят малгашите — приятел идва след покана, най-малкото след предизвестие. Само врагът се вмъква неканен.
Спираше на пътя и чакаше, докато чуе песен и пляскане с ръце. Чак тогава продължаваше напред, за да влезе в селището, посрещнат от стареите. Веднага го поканваха на угощение с думите:
— Яж, не се обиждай, че храната ни е лоша!
А той, преди да пристъпи в колибата, трябваше да каже задължителния израз:
— Разрешете да вляза, уважаеми!
Готвачът опитваше пред него всички ястия, за да докаже, че не са отровни, после домакините излизаха вън, оставяха го да се гощава сам, защото според тях е неприлично да се броят залците на госта. Ще яде, което му е вкусно и докато му е вкусно.
Това за него беше добре дошло. Защото колкото и да се насилваше да не ги обиди, все не можеше да свикне с тяхната кухня. Харесваше му начинът, по който готвеха ориза, бататите, маниоката, фасула, царевицата, змиорките и скаридите, печени и варени. Ала все не успяваше да сдържи погнусата си от малгашките деликатеси, с които винаги гледаха да се отсрамят пред особено важен посетител — пържени скакалци и копринени буби, особено пък любимите им вмирисани яйца.
Тази вечер нямаше да преспят в населено място. Бяха навлезли дълбоко в джунглата.
Въпреки че бе дошъл отдавна на острова, досега отец Доминик не бе прониквал тъй дълбоко във вътрешността му. Повече бе обикалял из гъсто заселеното плато. Познаваше саваните му добре, чувствуваше ги някак по-близки, при все че растящите там рафиеви палми, баобабите и равеналите съвсем не приличаха на познатите му от родината дъбове, борове и тополи. Но мушкатата, теменужките, лютичетата, синчецът, плауните, както и увисналите над пресъхващите рекички върби му напомняха до умиление познатите от детството растения.
Роден в равнината, в която всяка тревица, всяка овошка, всяко храстче е засадено от човека, а израсъл в големия град, отец Доминик все още се смущаваше от замайващото великолепие на тропическата природа. В това безумно разточителство на жизненост, в тая плътна зеленина, надвиснала отгоре като пещерен свод от зелен бигор върху хиляди подпори сталагмити, обсипани с орхидеи, с мъхове и папрати, оплетени с удивителните фестони и завеси на лианите, той не беше в състояние да различи кое е абаносово дърво, кое — арекова палма, кое — дървовидна папрат. Отвред ехтеше гълчавата на невидимите й обитатели: бръмчене, жужене, крякане, чуруликане, гракане, мяучене, скрибуцане. Понякога долиташе човешки смях, за който носачите му казваха, че е глас на птица. А виж, проточеният вой на лемурите, от които косата на новака настръхва, му бе вече познат. Отвред ухаеше на ванилия, на мед, на канела, на чер пипер и хиляди още непознати миризми.
Още не се бе смрачило, когато малгашите спряха за нощувка. Опънаха хамака на мисионера на един нисък клон и се пръснаха в различни посоки: едни да събират съчки за огъня, други да наловят риба в близкия поток. Тук тя не е много. Най-изобилни са дребните зъбести шаранчета, но змиорките израстват добре и са лакомство не само за туземците, а и за чревоугодника отец Доминик.
Грохнал от дългия преход, мисионерът се отпусна в люлката, загледа се безцелно нагоре, където вече можеше да открие признаци на живот в привидно замрелия листак. Ту прелитането на някой папагал, ту изпърхването на огромна пеперуда, ту отскока като на литнала птица на някой ранобуден лемур.
Водачът на групата Рамасу цепеше намерената по-суха съчка на съвсем тънки нишки, за да я изсуши по-скоро, та да разпали с нея вечно влажните в сянката на гората клонки.
Изведнъж той изтича напред и преобърна по гръб една сухоземна костенурка. Даже ако другарите му не успееха да наловят риба, вечерята им вече беше осигурена.
Имаха късмет. Скоро и риболовците се завърнаха с цяла кошница извиващи се змиорки. Това позволи смъртната присъда на костенурката да се отложи с още един ден. Рамасу я върза за клона като същинска жива консерва, недостигаема за хищниците.