Отец Доминик, случайно свел поглед надолу, зърна някакво раздвижване в храста. И след малко оттам се подаде един тенрек, четинест таралеж, току-що събудил се, забързал към отсрещната локва, където бе намислил да се освежи след дневния пек.
На една крачка подир него подтичваше малкото му. И като всяко дете, все се зазяпваше нанякъде, душеше с острата си муцунка, ровеше безредно.
Смъртта го връхлетя както обикновено внезапно. Пъргав дървесен смок с израстък на носа като лист (който може би го скриваше още по-добре сред зелената шума) се метна върху му и го захапа. Чула предсмъртния писък, майката се обърна тревожно. Вцепени се на място. Не предприе нищо. Всъщност какво ли би могла да стори тя, едно от най-безпомощните същества на света, с единственото защитно оръжие — жлезата, която при опасност изхвърля нетърпима миризма. Но само да запази себе си, не и другиго. Стоеше клетата, гледаше вторачена и трепереше, докато влечугото бавно нагълтваше рожбата й.
После съвсем неочаквано тя се отпусна на земята. Потръпна за последен път.
Отец Доминик отвърна поглед, потресен от вида на непреживяната майчина мъка. Дали и неговата майка би умряла така от скръб по него — неговата майка, която той не познаваше, защото след раждането му безсърдечно го бе подхвърлила на улицата.
Той махна с ръка. Защо да си спомня за мъката, за униженията, за мизерията сега, когато беше тъй близо до успеха, до мечтаното от години щастие?
И неволно бръкна в пазвата си да провери дали е там старинната карта. Тази карта, която уверено го водеше към сполуката, към богатството, към бъдещото охолство. Когато щеше да захвърли расото, да зареже мисионерството, да се отърве от тия невежи туземци, да заживее и той човешки в големия град, в разкош, сред тълпи от слуги.
Цяла година, сякаш цяла вечност, бе издържал в тоя пущинак в привидно благочестие, за да отхвърли от себе си всяко подозрение, да спечели доверието на туземците, от които зависеше успехът му. Цяла година бе проучвал околностите, близки и далечни, за да провери достоверността на картата.
Вече нямаше съмнение — старият разкаян пират не лъжеше. Макар и след толкова години, означената местност не се бе променила особено. Досега мисионерът бе следвал безпогрешно показания път. Бе открил всички поменати в пергамента ориентири: и неповторимите извивки на речните меандри, и подобната на лъвска глава скала, покрай която минаха тая заран, и мярналата се през една пролука в гората двугърба седловина на вече съвсем близката планина.
Там, в подножието на върха, го очакваше съкровището му! Сърцето му неволно се сви — ами ако някой вече го е преварил?
Успокояваше го само това, че единствен бившият пират, впоследствие брат Франциск, или както го описваха в манастирските архиви „Лудия брат“, беше оцелял след заравянето на съкровището. А на начертаната от него карта никой не бе обърнал внимание, считайки я за една от налудничавите идеи на умопобъркания. Пък и неговата писмена изповед, която повече приличаше на мъчителен кошмар, отколкото на истински спомен. Почти нечетлива от задрасквания и правописни грешки.
Отец Доминик я помнеше, кажи-речи, наизуст:
„Прости, господи! Смили се над мен, грешния Франциск, заради страшните ми грехове! Слаб бях, господи, не устоях срещу лукавствата на Сатанаила, продадох му се. От алчност — тая уловка на Велзевула, с която води към погибел човешкия род, която погуби и мен самия. И вече не мога да намеря покой.“
Какво ли бе подбудило наскоро подстригания монах Доминик да се завре сред прахоляка на най-старите ръкописи в манастира? Навярно безделието. Не и бог. Защото бог не би посочил това богатство тъкмо на тогова, който не вярваше в него, който бе наметнал расото само за да се отърве от затвора. Не вярваше отец Доминик и в Сатаната. Не той го бе отвел при стария оръфан пергамент.
Отначало го прочете от просто любопитство. Като приключенски роман. Монасите не се преуморяват особено. И го захвърли сред другите вехтории. Но се сепна. Ами ако е истина? Чел бе някаква книга за пиратството, в която се описваха подвизите на безброй „джентълмени на сполуката“, намирали приют и закрила на гостоприемния мадагаскарски бряг. И Мей, и Фарел, и Уйек, и щастливецът Евери, и злощастникът Кид. И царят на Мадагаскар Джон Плантен с неговата романтична любов, станала повод за своеобразна Троянска война.
Брат Франциск продължаваше повествованието:
„Когато благочестивият пират Мисон превзе на абордаж кораба ни, той освободи всички роби, а капитана и помощниците му пусна с лодка в морето. После ограби трюма и каютите до зрънце и след като откара робите до брега, опожари кораба.