Част от екипажа остана на сушата, но друга част, с нея и аз, предпочетохме да преминем към неговата команда. Под неговия флаг, на който пишеше: «За бога и свободата.» А преди това той произнесе кратко слово. Каза, че ние вече не сме прости грабители, а граждани на новата държава Либерталия — Свобода, — в която няма лична собственост, където всички са равни, независимо от раса, народност, пол и религия.
Хубаво говореше Мисон и след като го избрахме за президент на новата държава в северния край на остров Мадагаскар край залива Диего Суарес. Още по-сладкодумен беше приятелят му Карачиоли, някогашен монах, а сега негов пръв помощник и заместник.
Бог ми е свидетел, добре се живееше в Либерталия. Никой не питаше бял ли си, негър ли си, или малгаш, вярваш ли в някакъв бог, или не. Мисон изискваше само едно — вярност и честност. Вярност към свободата и честност към другарите. Единствената държава на света — царство на равенството и братството! Дори ругатните и комарът, тъй обичайни сред пиратите, бяха строго забранени.
Всички се оженихме за туземки, кротки и нежни жени. Аз също — нима ще се деля от другите. Бог да прости моята Илаворефи! Малгашите уважават своите съпруги. Според легендата жената е родена от брака на Слънцето — «Окото на деня» — и Луната — «Сиянието на нощта». Като слънчева рожба денем и като лунна сладост нощем изглеждаше моята Илаворефи — утеха и радост след тежкия труд в оризищата или след жестока бран по море. Защото република Либерталия не можеше да процъфтява само от оризарство. Никой не е забогатял от мотика. Мисон продължаваше своите морски набези, ала нападаше и ограбваше само роботърговците, на които вдъхвахме ужас.
Либерталия беше малка държавица на северното крайбрежие. Останалата част на острова се владееше от стотици други пирати, които съвсем не мечтаеха за братство и равенство, които вече бяха усетили промяната на времената и заменяха открития грабеж с подоходната и покровителствувана от държавите търговия с роби. Не понасяха да съществува редом с тях Либерталия, която заплашваше корабите им, която примамваше и екипажите им. Не един и не двама капитани на пиратски команди преминаваха на наша страна ведно с корабите, с робите, с моряците. Така се присъедини към нас и безстрашният и верен капитан Томас Тю.
Проклетниците, нека ги сполетят всички мъки на Ада! Замислили да унищожат Либерталия! Насъскали малгашките царе от вътрешността да ни нападнат, да ограбят имуществото ни. А то беше огромно. Но общо. Всичкото злато, скъпоценни камъни, накитите се пазеха в един голям сандък, обкован с желязо и заключен със седем катинара, в дома на самия Мисон. Седем ключа държаха седем от първенците на републиката, най-верните, да не би някой от тях да се изкуши пред съблазънта на златото.“
Отец Доминик се сепна от крясъка на разбуждащите се лемури. Изплашени от тоя крясък, носачите му се струпаха по-близо до огнището. Бързаха да приготвят вечерята.
В тази страна, където на сушата няма действителни опасности, хората са измислили други, макар и недействителни, които за тях изглеждат не по-малко ужасяващи. Населили са всяко дърво, всеки камък, всяко изворче с някакъв лош дух.
Отец Доминик се унесе отново в своите спомени и продължи да си повтаря, доколкото помнеше стария разказ:
„Мисон и Карачиоли потеглиха на поход в морето, когато жена ми Илаворефи ми пошушна, че тази нощ или утре сънародниците й ще нападнат Либерталия. Само за да ме спаси бе издала плана на своите близки. И ме помоли да избягаме нея при тях. Какво можех да сторя? Нашият гарнизон, съвсем малоброен, не би устоял срещу безчисленото множество на враговете. А в пристанището не бе останал никакъв кораб за бягство. Ако не я послушах, щях да загина. А не ми се умираше. Господи, господи! Заради жалкия си живот се продадох на дявола. Отстъпих пред молбите й. Само с десет от най-близките ми приятели, водени от Илаворефи, още същата вечер се измъкнахме от града, за да се присъединим към дебнещите в околността вражи войски. После ведно с тях връхлетяхме върху изненаданото население.
Защо не загинах тогава? Защо бог не ме порази с мълнията си?
Един пират не се трогва от кланета и пожари. Смазваше ме другото — съзнанието за предателството, за неблагодарността ми към съгражданите, моята подлост. А не спирах, продължавах да си пробивам път към дома на Мисон с моите другари и отряд малгаши.
Шепа храбреци начело с капитан Тю се съпротивляваха отчаяно. Ала накрая трябваше да отстъпят. Добраха се до кея и с една гребна лодка отплаваха в открито море, изоставяйки горящия град.
Толкова ми се искаше да притъпя някак мъчителните си угризения, да подкупя сам собствената си съвест. Планът ми се бе зародил още същата вечер, когато Илаворефи ми предложи бягството. Затова поведох другарите си към къщата на капитана — всъщност към сандъка със седемте катинара.