— Казал й е — намеси се Марвин. — Но тя не му е отговорила и сега момчето иска съвет от Умника.
— Благодаря ти за дискретността — каза Стив, като разтриваше и двете си слепоочия. Главоболието се заформяше.
— И ти какво му каза? — попита Кадилак.
— Казах му да се освободи от задръжките си. Любовта не идва всеки ден и ако я оставиш да си иде, вечно ще съжаляваш.
39.
Любов
„И сега жената е довършена“, повтаряше си Виктория.
Което означаваше какво? Направена по-съвършена от нещо не чак толкова съвършено?
Тя самата изобщо не беше съвършена. В тази неделна сутрин беше една нещастна, лъжлива, ненавиждаща се никаквица.
Лежеше в леглото и се опитваше да изясни чувствата си. Леглото на Брус. С Брус, който самодоволно хъркаше до нея.
Реколтата от авокадо беше спасена и Брус, изтощен от среднощните вълнения и каната с кола и ром на сутринта, беше паднал по лице на леглото, както беше с гащеризона и войнишките обувки. Кобурът и пистолетът, слава Богу, бяха метнати върху гладиатора в ъгъла на спалнята.
Тя се събуди ядосана. На себе си.
„Какво направих?“
Беше нарушила принципите, на които най-много държеше. Честност, лоялност и вярност. Но защо? Обичаше ли Стив Соломон? Не, това би било абсурдно.
„През половината време дори не мога да го понасям.“
Отношенията им изобщо не отговаряха на нейното стройно определение за любов. Това в никакъв случай не беше разумен съюз в името на общото благо между двама души с общи интереси и сходни ценности. Това беше животински нагон, като бийгълите в обора на съдия Гридли.
Беше неразумно. Нелогично. Ненормално.
Защо беше направила нещо толкова болезнено и самоунищожително? Брус заслужаваше повече. Ами Соломон? Горкият се беше съпротивлявал. За миг се замисли дали не го беше изнасилила, поне във философския смисъл.
Когато остави Стив в бамбуковата хижа, почувства смесица от вина и страх. Боеше се, че Брус ще го види изписано на лицето й. Но той се беше отнесъл, бръщолевеше за ниските облаци, които всъщност задържали топлината, че снегът всъщност бил манна небесна. После се ухили и рече:
— Благословия от небесата.
Добре, не го биваше много в раздел хумор. Щеше ли да изкара цял един живот с мъж, който не можеше да я разсмее?
Тя се измъкна от леглото, облече си тихичко и излезе.
Утринта беше ясна и студена, слънцето се подаваше ниско на хоризонта, когато подкара тауруса на север. Щеше да се обади на Джаки по мобилния и да я вдигне от леглото. Но преди да успее да набере номера, телефонът й иззвъня и тя погледна да види кой е. Соломон. Какво можеше да му каже? Остави го да звъни.
Движението по Саут Дикси не беше натоварено и когато стигна до Лежен Роуд в Гейбълс, тя зави надясно, макар че това не беше пътят към Гроув Айл. Защо беше завила насам? Дали колата си имаше собствено мнение? После наляво по Къмкуот. Намали, когато наближи бунгалото с бразилския пипер и юката.
„Какво правя? Що за зряло и разумно решение е това?“
Да избягаш от къщата на годеника си в къщата на любовника си.
Това ли е Соломон? Мой любовник?
Никога не беше харесвала тази дума. Звучеше й мръсно.
Спря колата от другата страна на улицата. Старият му кадилак беше паркиран отпред с вдигнат гюрук. Имаше и друга кола. Линкълн с личен номер: „УМНИК–1“. После си спомни — Марвин идваше всяка събота на закуска. Докато стоеше и гледаше, още една кола спря отпред, стар шевролет седан, и от него слезе Кадилак Джонсън. Носеше тъмносин гащеризон вместо обичайното си дашики.
Помисли дали да не влезе и да не попита: „Какво има за ядене?“
Но щеше да изглежда странно. Не биваше да говори със Соломон, докато не решеше какво, по дяволите, щеше да прави с живота си. И къде беше неговото място. А такова нямаше.
Тя запали колата и си тръгна.
Джаки удари мързеливо воле, на което липсваше височина, разстояние и желание. Виктория, която чакаше при мрежата, отстъпи две крачки назад, вдигна лявата си ръка нагоре, сякаш за да посочи падаща звезда, и заби топката с размазваща сила. Тя се изстреля към Джаки, която отскочи встрани и извика, защото си удари прасеца.
— О, Боже!
— Извинявай! — Виктория мина зад линията. Бяха на зеления корт в Гроув Айл. От другата страна на плексигласовата ограда лодките стояха вързани за кея, а заливът се къдреше от белите зайчета на вълните.
— Това е шести, скъпа. Още един сет. Ти биеш сервиз.
— Забрави! — Джаки разтриваше прасеца си. — Изкълчих си крака. За какво си ми толкова ядосана?
— За нищо.
Не можеше просто да каже: „Между другото, Джаки, никога не съм ти казвала, но всъщност аз съм една похотлива курва.“