Тя: „По дяволите, Соломон! Стореното от теб е неетично и незаконно.“
Той: „Но научихме истината. Когато законът не работи…“
Тя: „Стига толкова! Не можеш да решиш кои закони да спазваш и кои не. Кой ти е дал правото да се правиш на Господ?“
Той: „Туше!“
Дори и след като обърна още един „Гроуш“, не знаеше какво да направи.
До понеделник студеният фронт се беше изтеглил навътре в морето и сутринта беше слънчева и топла. Стив беше паркирал под портала на кметството в Брикел, слушаше как Боб Марли пита „Това любов ли е?“ и чакаше Виктория. Пресметна, че не я е виждал от трийсет и два часа, деветнайсет минути и четирийсет и шест секунди. Грубо.
Тази сутрин трябваше да започнат да избират съдебни заседатели за делото „Барксдейл“, а малко след смрачаване щяха да изслушват показания по делото на Боби. Повдигаше му се от Пинчъровци и Амеби. Но в момента можеше да мисли само за Виктория.
Преди трийсет и два часа и двайсет минути — вече двайсет и една — тя беше станала от сламата и го беше оставила отчаян и сам. Три пъти я беше търсил по телефона в неделя, но тя нито вдигна, нито му се обади.
Преструваше се, че нищо не се е случило. Добре, и той щеше да се преструва.
Но нищо нямаше да излезе. Лентата с любенето им се въртеше непрекъснато в това, което беше останало от ума му.
Миг по-късно тя изхвръкна от вратата в пълна съдебна униформа: двуреден тъмносив костюм и семпла перлена огърлица. Изглеждаше сериозна. Делова. И красива. Поздрави портиера, хвърли куфарчето си на задната седалка и скочи вътре.
— Извинявай, че закъснях.
Нямаше „Добро утро, скъпи.“ Нямаше целувка по бузата. Дори усмивка нямаше.
— Няма проблем — каза той.
Рано или късно тя трябваше да каже нещо. Искаше му се да изкрещи: „Казах ти какво изпитвам към теб. Кажи ми и ти.“
Сърдит, той подкара по Дванайсето авеню към Съдебната палата. Значи така щеше да бъде. Без прегръдки. Без целувки. Без грешки. Искаше да й каже толкова неща, но обстановката не беше подходяща. Ярката слънчева светлина беше заменила пламъка на факлите, кубинските любовни песни и прехвърчащия сняг. Пък и не беше ли казал вече всичко? Призна й, че я обича. Какво още можеше да направи?
— Кой ще задава въпросите? — попита тя. Делови тон, единият съдружник пита другия.
— Ти ще говориш. Аз ще гледам съдебните заседатели и ще си водя бележки.
— Нима?
— Ти си по-дружелюбна. Повече ще те харесат. По дяволите, направо ще се влюбят в теб!
Любов, помисли си той. Само за това си мислеше.
Чу се сирената на подвижния мост над река Маями. Е нямаше да могат да мръднат поне пет минути. Не беше го добавил в законите си, но беше добре да не закъсняваш още на първия ден на процес за убийство. Той спря, беше третата кола подред.
— Е? — каза Стив.
— Е?
Не можа да се въздържи. Не можеше да не попита.
— Какво ще правим? Пак ли ще се правим, че нищо не се е случило?
Тя мълчеше. Една бяла чапла крачеше нагоре по издигащия се мост. По радиото Джими Клиф се хвалеше, че вече можел да вижда.
— Случи се — каза тя най-накрая.
Чакаше я да продължи, но тя не го направи. Чаплата продължаваше да се катери нагоре. Джими Клиф твърдеше, че бил ясен слънчев ден, но на Стив не му се струваше така.
— Аз съм на ръба и се опитвам да разбера къде по-точно се намирам.
Мостът стана прекалено стръмен. Чаплата литна и направи кръг над реката, където един ферибот с миниванове бавно се движеше към открито море.
— Не мога да мисля за теб точно сега.
— Това беше малко студено, не мислиш ли?
— Имаме процес за убийство през деня, а довечера — делото на Боби, утре ни чака пак същото. Брус ми диша във врата за разпределението на местата и е поръчал ледена скулптура на авокадо, без да ме пита. Джаки не харесва роклята си, утре трябва да ми дойде, а ти, Стив Соломон, искаш да затворя очи и да ти кажа, че земята се върти както никога досега и, о, Боже, хайде да заминем заедно за някой остров.
— Така ли? Върти ли се земята?
— О, Боже!
— Първо ме отсвири, защото не съм изразявал чувствата си. Сега слагам топките си на дръвника и ти какво правиш?
— Отлагам те.
— Отложи Бигбай и ледената скулптура. Говори с мен, по дяволите!
— Не и докато не приключим с двете дела. Ще говорим, когато всичко свърши. — Бариерата на моста се вдигна. — А сега да вървим да спечелим делото за убийство.