45.
Синът на Хърбърт Соломон
Цинкавич се изправи и оповести официално:
— Джак Цинкавич от името на жителите на щат Флорида.
Не от името на всички, помисли си Стив, когато съдружничката му се изправи на крака.
— Виктория Лорд от името на Стивън Соломон.
Това съм аз, помисли си Стивън.
Намираха се в тясната съдебна зала на съдия Алтия Рол. Съдийката беше дребна чернокожа жена с бял кичур в късо подстриганата си коса. На бюрото й имаше две плюшени мечета. Стените бяха покрити с рисунки на шестокласници. На таблото имаше дузина фотографии, на които съдийката позираше с щастливи семейства, които току-що бяха осиновили деца. Тук нямаше съдебни заседатели, съдбата на Боби зависеше единствено от съдия Рол.
Животът на съдиите в съда за малолетни е шизофреничен, помисли си Стив. Изпращаха проблемни деца в изправителния център за противообществени прояви. Разглеждаха дела, от които можеше да ти се доповръща, известни като ОРД — отнемане на родителските права, — и отнемаха деца от жестоки или небрежни родители. И от време на време ощастливяваха семейства, които осиновяваха деца, които никой не желаеше.
Като Джак Цинкавич, отличникът на „Семейни грижи“.
Съдията вдигна поглед от папката си и се загледа в Стив.
— Ти си син на Хърбърт Соломон, нали?
— Виновен, Ваша милост. — Стив беше свикнал с този въпрос, но никога не знаеше какво ще последва. Понякога следваше тъжно поклащане на глава, друг път намръщване, а в редки случаи…
— Чудесен човек!
Стив въздъхна.
— Съдия със сърце — продължи тя.
— Бивш съдия — обади се Цинкавич, на масата му имаше отворена кутия с понички.
Стив видя, че имаше „Дулче де лече“, най-продаваната в Маями — пълнеж с канела и глазура, която завършваше с малко кафяво кръгче отгоре, като шоколадово кепе. Докато преглъщаше, осъзна, че е нарушил един от законите си — не беше обядвал, а до вечерята имаше няколко часа.
— Много съжалих, когато разбрах за проблемите на баща ви, господин Соломон — каза съдийката. — Бихте ли му предали много поздрави от мен?
— Непременно, Ваша милост — каза Стив. — Благодаря ви.
Цинкавич се изкашля.
— Съдия Рол, мога ли да попитам колко близки са били отношенията ви с бащата на ищеца?
— Никога не съм спала с него, ако това имате предвид.
Цинкавич отметна глава назад, при което няколкото му брадички се разтресоха.
— Не, разбира се, просто исках…
— Но ако ми беше предложил, не знам какво щях да направя.
— Просто се чудех колко близки сте били — каза Цинкавич.
— Колко дела си водил пред мен?
— Двайсет и пет.
— Била ли съм винаги честна към теб?
— Да, госпожо. Обикновено отсъждате в моя полза.
— Да, така е, макар че си голям досадник и пълен кретен.
— Да, госпожо.
— Печелиш, Цинкавич, защото „Семейни грижи“ почти винаги се грижат единствено за доброто на детето, а мен ме интересува само това.
— Разбирам, госпожо.
— Не познавам господин Стивън Соломон и не ме е грижа, дори баща му да е Уелският принц. Разбра ли ме?
— Мисля, че да, Ваша милост.
— Така че, докато си поговоря малко с джентълмена, защо не си запушиш устата с една поничка? — Съдия Рол се обърна към Стивън и смекчи тона си. — Не сме толкова официални от тази страна на реката.
— Виждам, Ваша милост.
— Беше ми за пръв път с баща ти.
— Моля за извинение?
— Първото ми дело беше пред Хърбърт Соломон. Никога не забравяш първия път.
Нито последния, помисли си Стив.
— Пътнотранспортно произшествие — продължи съдийката. — Мастилото върху дипломата ми още не беше изсъхнало и не можех да изложа нито едно доказателство. Всеки път двамата отракани адвокати скачаха и възразяваха. „Няма връзка“, „Косвени показания“, „Подвеждане на свидетеля.“
— Стар номер — каза Стив, — да стреснеш млад адвокат.
— Баща ти непрекъснато приемаше протестите им и казваше с провлечения си глас: „Внимавайте, мис Рол, задайте въпроса си по друг начин.“ Накрая ни извика при себе си. Мислех си, че ще ме изгони за некадърност, но вместо това той се обърна към онези мъже и им рече: „Бих искал да чуя въпросите на госпожицата, така че си затворете устата, защото следващия път, когато се обадите, ще ви задържа за обида на съда.“ Това много бързо ги накара да млъкнат.
— В негов стил е — каза Стив.
— Не винаги спазваше закона буква по буква, но със сигурност следваше духа му. Иска ми се да мисля, че и аз правя същото. — Тя отвори папката и се обърна към Цинкавич.
— Защо държавата смята, че ищецът не може да получи попечителство над племенника си?