— Чета „Енеида“ на латински. Вергилий е направо супер.
Браво! Продължавай в същия дух, хлапе.
— И „Илиада“ на старогръцки. Баталните сцени са направо велики. Нямат нищо общо с оня тъп филм „Троя“.
— Много впечатляващо — каза съдия Рол. — Чичо ти ли ти дава тези книги?
— Да, плюс петдесетото юбилейно издание на „Плейбой“.
Ах! Една напред, две назад, помисли си Стив.
— Мислех, че Стела Стивънс е готина мацка. Ама тя изобщо не си показва катеричката.
В преддверието Стив си удряше главата в полиците с книги и събори един прашен том на „Гражданско право“ на земята. Чу се как съдия Рол въздъхна и каза:
— Кажи ми с какво се забавляваш, Боби?
— Играя бейзбол, ама не мога да улучвам топката. Чичо Стив казва, че нямало значение, но някои деца ми се смеят. Веднъж изпуснах една лека топка и един от бащите извика: „Разкарайте този дебил оттам!“
— Това сигурно много те обиди.
— После оставих топката да се търкулне между краката ми и същият този мъж извика, че трябвало да участвам в Олимпийските игри за инвалиди.
— Ужас!
— Чичо Стив го предупреди да престане да плещи глупости, но той не го послуша. Имаше огромно главище и чичо Стив му извика: „Хей, устатия, ти какво, да не би с уста да си ловил топката?“ И всички започнаха да се смеят, и онзи тръгна да гони чичо ми, който бягаше заднешком, а дебелият не можеше да го стигне. Чичо Стив каза: „Толкова си грозен, че е трябвало да те кръстят направо Грозник.“ Мъжът тичаше подире му, а чичо Стив продължаваше да бяга на заден ход и да го дразни: „Ако на задника ти имаше очи, пак нямаше да си видиш лайното.“ Прекратиха играта, защото двамата бяха на терена и дебелият се опитваше да удари чичо Стив, ама не успяваше, и накрая спря, не можеше дъх да си поеме, целият почервенял, наведе се надолу и започна да хвърля буци пръст. Точно от първа база.
— Сигурно е било голямо преживяване — тихо каза съдия Рол.
— После чичо Стив ми каза, че хората говорели гадости, защото някои били глупави, а други — зли, и да не им обръщам внимание, защото аз съм специален в хубавия смисъл на думата.
— Мисля, че чичо ти е прав — каза съдията.
— Каза ми още, че ако наистина си ядосан на някого, трябва да го биеш с акъл, а не с юмруци.
— Ти наистина обичаш чичо си, а, Боби?
— Той е страхотен — отвърна момчето.
— Ами Виктория?
— Искам да ми беше майка.
Настъпи дълга пауза. На Стив му се искаше да може да види лицето на съдия Рол, искаше да разбере какво си мисли. Погледна към Виктория. Тя премигна няколко пъти, сълзите върху миглите й приличаха на сребърни капчици роса.
49.
Моята голяма, дебела, глупава грешка
— Мисля, че оправихме нещата накрая — каза Стив. Опитваше се да изглежда самоуверен, защото знаеше, че Виктория му е бясна.
Тя поклати глава.
— Боби те обича. И ти го обичаш. Но това не е достатъчно, за да спечелим.
— Не казваш всичко. Той обича и теб.
— Стига, Стив. Престани. Ти ми обеща. Нищо лично повече.
— Ти си тази, която се разплака.
— И сълзите не стигат, за да спечелим.
Бяха излезли от кабинета на съдията и имаха трийсет минути обедна почивка. От близкия ресторант бяха донесли пържени сладки банани, сочни пържоли, черен боб с ориз и толкова еспресо, че можеше да ги държи будни цяла седмица. Боби беше в кабинета на съдията, обядваше със съдия Рол. Цинкавич тъпчеше бузи в преддверието, а Стив и Виктория, изгладнели, но прекалено притеснени, за да ядат, дъвчеха в коридора.
— Трябваше да послушам моята интуиция, а не твоята — каза тя.
— Добре.
— Независимо колко те обича, Боби те изкара напълно безотговорен.
— Добре.
— Недисциплиниран.
— Разбрах.
— Незрял.
— Признавам. Издъних се.
— Сякаш ти си този, който се нуждае от грижи.
Защо не престанеше? Чувстваше се като риба меч, нападната от акула. Първо жестоко захапване, после откъсва месото от кокала и накрая бързо го глътва. И пак — хапе, къса, гълта.
— Стига вече — каза той. — От тук нататък ти поемаш делото. Няма да ти се мешам.
Това я сепна за миг.
— Добре. Става.
Слава Богу, помисли си той, най-сетне намери начин да я накара да млъкне.
— Супер. Да поговорим за моите показания.
Тя се намръщи.
— Няма да те призовавам за свидетел.
— Какво!
— Не мога да те подлагам на кръстосан разпит за нощта, в която си отвлякъл Боби.
— Ще се справя.
— Само ако признаеш един куп престъпления.
— Ще се позова на Петата поправка.
— Това много ще впечатли съдията.
— А кой ще свидетелства вместо мен?
— На вашите услуги — обяви възрастният мъж с бронзов тен и се приближи към тях. Беше облечен с бежов ленен костюм и бялата коса се виеше надолу по врата му. В едната си ръка държеше панамена шапка, а в другата незапалена пура. — Как си, синко? — попита Хърбърт Соломон.