— Татко? — Стив беше толкова шокиран, че за миг забрави къде се намира. Баща му се разхождаше по коридора на съда? Сякаш все още беше съдия и отиваше на заседание. — Какво правиш тук?
— Виктория не ти ли каза? — попита Хърбърт Соломон. — Аз съм главният ти свидетел.
Шокът на Стив се превърна в гняв. Каква наглост! Да вика баща му, без дори да го попита!
— Сигурно е искала да ме изненада — каза Стив, сдъвквайки думите.
— Е, дошъл съм да помогна.
— Много е късно за това.
— Стига, синко. Докато всички зрънца не са изпадали от яслата, има още време.
— Благодаря ти, но нямам нужда от твоята помощ.
— Напротив, имаш — намеси се Виктория. — За разлика от теб, баща ти няма за какво да бъде подлаган на кръстосан разпит.
— Така ли? Ами позорното му оттегляне от съдийството?
— Съдия Рол вече знае за това. Не чу ли какво каза вчера? Баща ти е идол за нея.
— Спомням си Алтия, когато беше още съвсем млада — взе да разказва Хърбърт, — двамата адвокати я нападаха и аз…
— Да, да, чухме — прекъсна го Стив. — Ти си бил големият бял баща.
— След всяко дело Алтия идваше в кабинета ми и ме питаше защо направи това, защо направи онова, защо отсъди така, а не иначе. Все искаше да се учи това малко момиченце. Смятам я за едно от своите протежета.
— Винаги си бил толкова мил с другите — думите на Стив бяха твърди като мрамор.
— Не говори така на баща си.
— Кой ти даде право да ми се бъркаш?
— Ти.
— Сгрешил съм.
— И двамата направихме доста грешки напоследък, нали?
— Ако мислиш така, значи лъжеш себе си.
— Не, най-после нещата ми се изясниха.
— Любовта ни не беше грешка.
— Къде, по дяволите, се набърках? — възкликна Хърбърт.
— За мен беше — каза Виктория на Стив. — Голяма, дебела, глупава грешка.
— Бигбай, сватбата, недвижимите имоти. Това са ти грешките.
— Прекалено много се разголвате — опита да се намеси Хърбърт. — Когато се къпете голи, трябва да сте близо до върбите, като тръгнете да излизате.
— Обичам Брус! Нямам търпение да се омъжа за него. И умирам да се измъкна от съдебната зала.
— Аз мисля да вляза в съдебната зала — каза Хърбърт и се отдалечи.
— Може би ти се иска да го обичаш — каза Стив на Виктория. — Може би ти се иска да си го обичала. Но ти не го обичаш!
— Обичам го!
— Тогава какво правеше онази вечер с мен?
— Не знам!
— Може би е по-добре да разбереш. И то за предпочитане преди медения си месец.
Стив последва баща си и влезе в залата.
Виктория крачеше сама по коридора, беше ужасно объркана. Мислеше си, че вече е приключила с всичко това.
„Използвах логиката и разума и избрах Брус.“
Имаше смисъл. С Брус беше лесно. Удобно. Така както трябваше да бъде. Съпругът не беше спаринг партньор, нали? Със Соломон беше невъзможно да се оправиш. Постоянна борба. Но защо все още можеше да я обърква?
— Ето те и теб!
Виктория се обърна и видя Брус да се приближава към нея, в едната си ръка носеше куфарче, а в другата — кошница за пикник. Носеше светлокафяво спортно сако и тъмнокафяви вълнени панталони и приличаше на сладко плюшено мече.
— Реших, че сигурно си гладна, съкровище.
— Скъпи! Много мило от твоя страна.
Той я целуна леко по бузата и отвори кошницата.
— Господи! Радвам се да те видя — тя прокара ръка по скъпата материя на сакото му. Това беше знак, реши тя — Брус да се появи точно в този момент. Потвърждение, че беше направила правилния избор.
— Пак ли се скарахте със Соломон? — попита той.
— Този човек е непоносим.
— Знам, съкровище, знам. — Той вадеше пластмасови кутии от кошницата. — Супа от краставици и авокадо, сандвич с бял хляб, домат и авокадо и шербет от авокадо. Ще се почувстваш по-добре, след като се нахраниш.
Виктория чувстваше, че стомахът й къркори, но щеше да повърне, ако хапнеше и една хапка.
— Благодаря, скъпи, но наистина трябва да се връщам в съда. Много мило от твоя страна, че си бил целия път чак дотук.
— Това е най-малкото, което мога да направя.
Тя се замисли за Соломон, мъжът със сандвичите. Може би той щеше да й донесе панини с прошуто и рикота, от което да ти потекат слюнките, но сандвичът щеше да изстине, докато се караха. Не беше ли това основата на тяхната връзка?
— Изглеждаш толкова уморена, съкровище — каза Брус.
Виктория се сепна и сложи ръка на лицето си.
— Подути ли са ми очите?