Истина беше. Потънал в стола си, контрабандистът на птици Аманчо Педроса хъркаше, лигата му се стичаше по правоъгълните мустаци, които стигаха малко под долната му устна. Беше набит човек, около четиридесетте, облечен в смачкана гуявера15.
Стив продължи да клъцка картончето.
— Какво друго виждаш?
— Нищо. На масата ти няма нищо друго, освен един празен черен тефтер.
— Почти празен — съгласи се той. — София ми написа домашния си телефон вътре, докато обядвахме.
— София?
— Съдебната стенографка.
Той посочи с глава привлекателната тъмнокоса жена, която сменяше ролката хартия в стенографската си машина. София Ернандес му се усмихна в отговор.
Прозрачната оранжева блуза на жената изглеждаше съвсем неподходяща за съда, помисли си Виктория. Беше възтесничка или пък гърдите й бяха възголемички?
— С какво се забавлявате двамата със София? — попита Виктория. — Караш я да ти препрочита най-добрите ти възражения ли?
— Стига, правя го за твое добро. Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато погледнат към масата ми?
— Че не си се подготвил.
— Че не се притеснявам — той махна с ножиците към стената от юридически томове на масата на Виктория. — Тази малка крепост те изолира. Прави те враждебна. Отблъскваща. Заседателите си мислят: „Щом трябва да се поти толкова, значи няма достатъчно доказателства.“ Така че, втори съвет, идвай в съда с ръце в джобовете, но готова за бой.
— Ти карай по твоя начин, аз — по моя.
Стив разгъна нарязаното картонче и й подаде изрезка на птица с дълги криле.
— За теб. За да помниш този ден.
Вратата на съдебната зала се отвори и вътре влезе висок красив мъж със страхотна сребристоруса коса.
— О, не! — простена Виктория. Тя взе пластмасовата кутия със салатата и я пъхна в един от пликовете с доказателства.
Красавецът се запъти към тях с широки крачки. Носеше сиви панталони, сив блейзър и бяла риза с клубна вратовръзка. Иглата му беше ключ от „Фи Бета Капа“16. Той погледна Стив право в очите и му протегна ръка.
— Аз съм Брус Бигбай — каза той толкова бодро, сякаш се кандидатираше за общински съветник. — Ти ли си Стив Соломон?
— Аз съм, освен ако не си раздавач на призовки.
Брус Бигбай? Името му беше познато, но не можеше да си спомни откъде.
— Знам всичко за теб. — Бигбай стисна ръката на Стив толкова силно, сякаш се канеше да чупи орехи. Наведе се и целуна Виктория по бузата.
— Здравей, съкровище.
Съкровище?
— Брус, какво правиш тук?
— Долу има заседание на областната комисия. Как беше салатата с авокадо?
— Много вкусна — отвърна тя, стрелна с остър като нож поглед Стив, който благоразумно запази мълчание. — Толкова мило от твоя страна да я направиш.
Кой, по дяволите, е този? Приятел или личен готвач?
— Скъпа! — Брус Бигбай звучеше разтревожено. — Къде ти е пръстенът?
Виктория погледна към съдебните заседатели, после прошепна:
— Малко е показно пред съдебните заседатели.
— Глупости! Те ще разберат. Имаш мъж, който те обича достатъчно и върши нещата както трябва.
Виктория се усмихна едва-едва, бръкна в италианската си чанта, извади малка кадифена кутийка и я отвори.
— Мамка му! — Стив се зазяпа в огромното парче диамант, издигнато на четири пиедестала, като някоя от онези къщи, построени върху колове в Бискайския залив. От двете страни имаше две редички от по-малки, но доста топчести диаманти.
Виктория си сложи пръстена. Изглеждаше достатъчно тежък, за да й навехне китката.
— Сгодена ли си? — Стив се почувства така, сякаш някой му беше забил един в корема.
— Кажи, Стив, обичаш ли авокадо? — попита Бигбай.
— Не съм се замислял много по този въпрос — все още обработваше информацията.
„Виктория Лорд беше сгодена!“
— Защото в понеделник мога да донеса две салати — предложи Бигбай. — Малки марулки, домати и прясно авокадо от „Бигбай Фармс“.
„Бигбай Фармс“. Бинго! Хиляди акра между Хоумстед и Евърглейдс. Земеделие, имение, обработваема земя…
Бигбай продължи:
— Нищо не повдига духа така, както шест грама растителни влакна.
— Или хиляда грама бурито с телешко — каза Стив, изпадайки в дълбока депресия.
— Нитритите ще те убият, приятелю. Слава богу, че накарах Виктория да стане вегетарианка.
Стив можеше да се закълне, че онзи ден беше видял как Виктория си гризка ребърца в „Суит Патейто Пай“.
— Устни, които докосват свински пържоли, никога няма да докоснат моите — заяви Бигбай.
„Дявол да я вземе, защо не ми каза?“
Красива жена без годежен пръстен беше като пистолет без предпазител. Знаеше, че я харесва. Беше й предложил „Маргарита“ и тапас плюс личните си напътствия. А тя била заета. Но го остави да продължи. Беше ли разказала на Бигбай за кретена, който й налита? Бяха ли му се присмивали, докато си хапваха гуакамолето?