— Откъде да знам?
— Съдия по дела на малолетни в Лодърдейл. Оттам го познавал и социалният работник. Ейб му дал добро образование и научил момчето колко е важно да се защитават децата. Не че на Джак му трябвали инструкции. Така че човекът е всичко друго, но не и търтей. Джак е кръстоносец, истински вярващ, фанатик, който мрази насилието. А ти си отвлякъл племенника си и за малко не си убил човек за това.
— Беше при самозащита.
— Ти така казваш. Ами това, че си душил Цинкавич в съдебната палата?
— Оправях му вратовръзката и малко се поувлякох.
— Нарекъл си го нацистки щурмовак, за Бога!
— Изпрати следователи у дома посред нощ. Изкара акъла на Боби.
— Казал си му, че „Семейни грижи“ се ръководят от глупаци, които трябва да идат в затвора.
— Не чете ли как са загубили едно малко момиченце в системата?
— Напиши докладна, но престани да навираш пръста си в очите на Джак.
— Виж, съжалявам за това, което му се е случило, но той си остава говедо.
— Сигурен съм, че може да се окаже по-голямо лайно от един тон говна, особено ако го предизвиква някой като теб.
— Не ти ли се е случвало да се натъкнеш на някого, който да те намрази мигновено?
— Не са чак толкова, колкото твоите, умнико. Но не разбра най-важното. Семейни грижи не е просто служба за Джак. Това е семейството му. Домът му. А ти си се изсрал точно на прага му. Сега те е погнал с всичко, което разполага.
— И с какво точно разполага?
— Търси мъжа, който си пребил в нощта на отвличането на Боби.
Стив усети как стомахът му се сви. Овчарят в бараката, онзи тип, който миришеше на мокро куче. Стив вярваше, че е в законна самоотбрана, когато цапардоса мъжа с тоягата. Онзи имаше нож, нали така? Но можеш да отвърнеш на удара, без да превишаваш пределите на неизбежната самоотбрана. Беше ли ги превишил? На това му викат въпрос към съдебните заседатели и Стив не държеше да чуе как съдията ги пита дали са стигнали до присъда.
— Предполагам, че си казал на Цинкавич, че нищо не знаеш.
— Казах му да ме цуне по кашерския19 задник.
Стив се замисли за миг.
— Нещо не разбирам. Защо Амебата допуска, че ще ме издадеш?
— Чудесен въпрос! — Хърбърт махна на барманката, която се трудеше над поднос с разноцветни питиета.
— Джинджър, каква е тази отврат, дето прилича на препарат за чистене на кенеф?
— Ябълково мартини, Хърб — тя пусна резен зелена ябълка в зеленото питие.
— Ябълково мартини е оксиморон. Джин плюс вермут е равно на мартини. Маслина става. Лук става. Плод не става.
— Татко…
— На вкус мартинито трябва да е като течна стомана.
— Татко, защо Цинкавич…
— Ами червеното какво е? — Махна към подноса Хърбърт.
— „Морски бриз“. Водка, сок от ягоди и сок от грейпфрут — Тя посочи останалите чаши. — Това е „Секс на плажа“, а във високата има студен чай „Лонг Айлънд“. Водка, джин, ром, текила, коантро и кола.
Хърбърт направи физиономия.
— Това не са питиета, а пръц-парти. Когато свършиш с този цирк, ще ми направиш ли още едно мартини?
— Защо Цинкавич си мисли, че ще му помогнеш?
— Каза ми, че ако им сътруднича, ще каже добра дума в Талахаси и можело да ме реабилитират.
— Скапана сделка. Това зависи от губернатора.
— Така че си мисля, че не съм единственият член от нашето семейство, с когото е говорил Цинкавич — каза Хърбърт.
— Тоест?
„Искам само да отгледам Боби, а държавата пуска това отмъстително копеле по петите ми.“
Джинджър донесе мартинито и Хърбърт и кимна в знак на благодарност.
— Помисли си. Кой е дал на Джанис карта „Излизаш свободен от затвора“? И защо?
— Искаш да кажеш, че безценната ми сестра помага на Цинкавич да ме спипа.
— Казвам, че е напълно възможно.
Тереса Тораньо беше права. От Панхендъл чак до Кий — Цинкавич беше пребродил бая разстояние. И защо? За да ме закопае.
— Едно ми е ясно — Хърбърт разклати чашата с мартини за столчето. — Цинкавич иска да те размаже като муха. Подхвърляше думи като „тежка телесна повреда“ и „предумишлено убийство“.
Тежестта в стомаха на Стив се беше превърнала в пулсираща болка. Толкова много въпроси, толкова много страхове! С какво точно разполагаха срещу него? Джанис ли беше отвела Цинкавич при мъжа от бараката? Дали ще потропат на вратата му, дали ченгетата ще го извлекат, социалните работници ще сграбчат ли Боби?
— Пусни ме да вляза, синко — каза Хърбърт.
— Къде?
— В живота ти — Хърбърт пресуши мартинито си. Дълга сребриста река от течна стомана, точно както го харесваше. — Аз все пак съм ти баща и искам да помогна.
Значи за това ставаше дума, помисли си Стив. Погребани родителски инстинкти бяха изровени като изкопаеми след потоп. Може би и чувство за вина. Това ли ставаше с не особено грижовните бащи, когато остарееха? За миг Стив съжали своя старец. На четирийсет беше едно от водещите имена в професията. А на шейсет? Овдовял, опозорен, сам. Две големи деца, отчуждени в различна степен.