— Не надзъртай — каза той.
„Тези мъже са истинска напаст и огромен процент от тях стават адвокати.“
— Свалям си ципа…
„Мили Боже, прещипи му скротума, захвани му топките!“
— Аааа… — въздъхна той, а струята заби по чинията като градушка по покрив. — Деветдесет и девет бутилки бира на стената — запя той. — Деветдесет и девет бутилки бира…
— Не знаех, че още правят мъже като теб — каза Виктория Лорд.
Влизам й под кожата, помисли си Стив. Много ясно, че още пробутваше стария номер „Аз съм силна, аз съм недостъпна, аз съм жена“, но той усещаше промяна в настроението й.
Имаше нещо различно у свадливата госпожица Лорд. Нямаше нищо общо със съдебните стенографки, с които обикновено се срещаше. Тихи, доста покорни жени, които записваха онова, което чуваха. Нито пък с набедените модели, чийто мозък се беше изпържил от светкавиците на фотоапаратите.
Спомни си как огледа залата, когато Виктория стана и се обърна към съдията. Всички участници — от неговия клиент измамник до задрямалия пристав — бяха приковали поглед в нея. Съдебни заседатели, съдии, ченгета, надзиратели, затворници, чиновници, обществени защитници. Мамка му, всички нея гледаха, дори когато той говореше. Да, тя беше естествена, имаше магнетично излъчване, което не се учеше в правния факултет.
„Май не съм виждал по-добър новобранец прокурор.“
Разбира се, имаше ограничена прокурорска нагласа, но той можеше да я промени, стига веднъж да му прости, че я беше нахендрил в ареста за обида на съда. Не че имаше нещо против затвора. За него тази два на два метра беше уютен втори дом, временно убежище с изглед към река Маями през решетките на прозореца. Хей, трябваше да сложат името му на вратата, като на луксозна ложа на стадион „Про Плейър“! С нотка на съжаление той надраска на стената:
„Господин Стивън Соломон
вече девет години раздава ритници на държавата
Обадете се на тел. VBE-FREE, 822–3733“
Стив предпочиташе да защитава наистина невинни, но къде да ги намери? Ако хората не лъжеха, мамеха или крадяха, той щеше да гладува, вместо да оправдава хора като докера от пристанището на Маями, който работел извънредно и от време на време отмъквал по каса уиски. Стив обикновено си избираше, както сам ги наричаше, „честни престъпници“, натъкнали се на технически формалности, които нямаше да бъдат незаконни в едно общество от сорта на „живей си живота и остави и другите да си живеят“. Дребни мошеници, проститутки или предприемачи като днешния му клиент Аманчо Педроса, който внасяше екзотични животни с нехайно подминаване на закона.
Стив надникна в клетката на Виктория. Тя отново крачеше напред-назад като затворена тигрица. С преметнат върху ръката шит по поръчка кариран жакет. Скъпи дрехи, сигурен беше, но неподходящи за пред съдебни заседатели. Високата яка подчертаваше… е, сковаността й. Трябваше да зареже този пуритански вид, да си сложи нещо с отворени ревери и ярка блуза отдолу. Полата беше добре, малко по-опъната, отколкото очакваше от прокурор новобранец. Хубав задник за толкова плоска жена.
— Какво ще кажеш, като излезем да се забием в „Бейсайд“ и да ударим по няколко маргарити? — предложи Стив.
— По-скоро бих пила от тоалетната чиния.
Поддържа дистанция, помисли си той. Нормално, делото още не беше приключило.
— Добре, да почакаме до произнасянето на присъдата. Победа или загуба, ще те черпя тапас1.
— По-добре да умра от глад.
— Може и да не знаеш, но през годините съм наставлявал доста млади прокурорки.
— Знам, че си спал с няколко. И си преравял куфарчетата им посреднощ.
— Не вярвай на всичко, което чуеш в кафенето.
— Ти си от онези токсични неженени мъже, серийни прелъстители. Единственото шокиращо е, че някои жени те намират за привлекателен.
„Пропуснах ли сигнал? Не трябваше ли да се затопли досега?“
— Обзалагам се, че при теб винаги жената слага край на връзката — каза тя.
— Племенникът ми живее при мен и плаши повечето от жените — отвърна Стивън.
— Той ли ги плаши?
— Той е магнит за отблъскване на мадами.
— Това да не е генетично? — попита тя.
Час по-късно краката още я боляха, а тоалетната още гъргореше, но поне Соломон беше млъкнал. Виктория се надяваше да е разбрал, че изобщо не я интересува. Някои мъже ги удряш с тиган по главата, а те си мислят, че искаш да им опържиш омлет.
Но макар че го смяташе за досадник, благодарение на спаринга времето минаваше по-бързо. Ако не друго, сблъсъкът със Соломон можеше да усъвършенства тактиката й в съдебната зала. Номерът беше да не се остави да я провокира пак, когато се върнат обратно при съдията и съдебните заседатели. Закле се. Дори и да доведеше стадо слонове в съдебната зала, тя щеше да запази дзен спокойствие.