Разказвачът прехвърли носната си кърпа в другата ръка, потърка длани в нея, сякаш ги изсушаваше като пред скок върху лоста; такава асоциация се роди у мен от спомена навярно какви великолепни гимнастици са японците.
— Постепенно гибелта се изкачила и до тях. Кой знае защо, жените им не можели вече да раждат във въздуха, липсващата гравитация парализирала изхвърлящите движения на утробите им. Трябвало да слизат на Земята,където обаче засилената гравитация пък смачквала чедата им още щом се появели на бял свят. Загивали все по-често и майките, защото, обезсилени от неестественото за тях раждане, не успявали да се вдигнат бързо и ставали жертва на новите, нападащи на глутници зверове, които не разбирали звучния говор на макемаке и не питаели уважение към тях.
Кое и защо ни обрича на гибел, питали се те и не намирали отговор. А тук и там и все по-често ставало нещо, което засилвало паниката им: ту в тоя край на света, ту в оня от техните жени изпълзявали вместо познатите им рожби някакви космати животинчета. Те наистина приличали донякъде на родителите си, но били десетократно по-мънички от загиващите си братчета и сестричета. Не можели и да се вдигат при своите чичовци и лели. Мънички били и ушите им, та не възприемали ужасения безгласен вик на майката, нито разбирали нейната песен-мъка. В замяна на това обаче силата на планетата сякаш не им действувала. Изумително скоро те се вдигали на тънките си крачета, но с тия хилави крачета умеели да тичат с бързината на вятъра и да отскачат встрани, когато нещо ги нападало. А ръчичките им, кой знае как, също така бързо се научавали да сграбчат някое любопитно гущерче и да го напъхат в зиналата си острозъба уста, която пък била несъразмерно голяма за топчестите им главици.
Нима от нас се раждат тия безмозъчни джуджета, нима те са нашето продължение, трагично недоумявали жителите на въздуха, а песните им ставали все по-протяжни и по-тъжни. Но времето, което те не мерели вече с импулсите на своите приятели пулсарите, а с полета на Земята около Слънцето, та да се опитат да разберат какво става на нея, сякаш започнало да тече още по-бързо. И все по-бързо ги отнасяло в оная неизвестност, от която били дошли. Докато един ден… — Японецът пак се сепна в унеса си, рече виновно: — Аз май се увлякох, простете! Ще се постарая по-накратко… — Погледна своя супермодерен часовник и веднага влезе в пеещия тон на разказа си: — Докато един ден на най-пустото островче, сред най-големия океан, на хиляди мили от сушата, прелетя един стар и уморен макемаке. Той долетя на крилете на утринния бриз, спусна се полека върху склона на укротения вулкан, седна и се загледа към океана.
Не след дълго до него полегна втори такъв уморен и тъжен великан. После трети, четвърти, пети, шести. Те идеха от различни краища на света, споглеждаха се мълчаливо и безгласно се питаха: Това ли сме? Само мъже ли сме останали?… И чакаха.
На следващия ден пристигнаха още двама, на третия — също, после никой не дойде, и едва с десетия изгрев на слънцето прелетя още един грохнал и престарял макемаке, който идеше от много далеч. Мозъците им се бяха търсили по света, дълго бяха избирали мястото за срещата, уточнили бяха часа й, но никой от тези грамадни мъже не притежаваше вече прежните сили, за да дойде навреме. Ветрове и бури бяха ги люшкали в разни посоки, вихрушки ги откъсваха от верния път, мнозина навярно бяха загинали във вълните на океана. Събралите се единадесет мъже задружно изпратиха още веднъж мозъчни повици около планетното кълбо и поприхванали клепналите си уши, бавно завъртяха в кръг главите си.
Никой не чу ответ и тогава първият, който дойде, каза на другите: „Ето какво е останало от нас на планетата, братя!“ Вдигна се на стотина метра във въздуха — беше хубав, безветрен ден, — изтегна се хоризонтално, сякаш да прави слънчеви бани, и запя през стиснатите си устни една смъртно тъжна песен. Другите го последваха, наредиха се в кръг около него и също запяха. Песента им приличаше на протяжен стон, на зов и копнеж и на далечния вой на сабления тигър, когато по непонятни причини му опадваха зъбите, за да го обрекат на гладна смърт. В нея те заразказваха всичко, което знаеха за безбрежната Вселена, защото знаеха почти всичко за нея, самоцелно не бяха успели да научат: откъде са дошли и защо трябва да загинат. А стотината туземци на острова, които се били изпокрили при пристигането им, наизлезли из храсталаците и се зазяпали в светлия облак от грамадни човешки тела.