Изгряващото слънце с мила настойчивост плати цялата досегашна сметка, в замяна на което американецът пък купи бутилка уиски. Ние с представителя на третия свят, естествено, се почувствувахме повече потиснати, отколкото благодарни.
В асансьора японецът разгледа с извинителна усмивка плочката на моя ревер — да научи все пак при кого отива, но не каза нищо и чак когато аз извадих от хладилника в стаята си три бутилки — коняк, сливова и мастика — и с байганьовско простодушие занарязвах с джобното си ножче тънки парченца луканка в чиннйката от чашата за вода, той се обади сияещо, щастлив навярно, че бе запомнил името ми:
— Много сте любезен, мистър Дайлъв.
Обясних му, че фамилията ми не бива да се чете по английски, а според латинската транскрипция, тоест да се произнася „Дилов“; после му разтълкувах и комичното значение за българина на това Дайлъв. Най-шумно се засмя пак американецът, макар на миналия конгрес да бе направил същата грешка и аз по същия начин да бях го коригирал.
Името ми, кой знае защо, даде повод да заговорим отново за фантастиката, но вече, не на кръчмарско или конгресно равнище, а с повече професионална интимност. Японецът не възрази на общата ни с американеца позиция, че днес сатирата е великата сила във фантастиката, само изказа едно усукано съжаление, че цялата добра японска фантастика била, общо взето, лишена от чувството за хумор с изключение на зловещия, на черния хумор. Може би поради специфични национални и социални условия тя била повече мрачна, плашеща, с уклон към мистиката и сюрреализма.
Всъщност той деликатно ни напомни, че сме пристрастни в позицията си, и аз, като домакин, се принудих да направя отстъпка. Изфилософствувах, че ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на плашеща и разсмиваща. А върховете й може би ще се издигат там, където в едно произведение биха се обединявали и двата дяла. Защото, заключих аз с нещо като афоризъм, който тогава ме изпълни със самочувствието на равноправен партньор в спора, защото, казах аз, самата природа на необичайното, на непознатото като обект на фантастиката е такава: то или ни плаши, или ни разсмива; друго отношение към него не сме в състояние да имаме, докато то ни е непознато, друго отношение би издавало само, че то просто не ни е интересно.
Представителят на третия свят, който досега бе мълчал с ниското самочувствие на новак във фантастиката, реши внезапно да се включи в разговора чрез нещо като виц:
— Мистър Дилов, а как ще изтълкувате нашето отношение към това непознато нещо? Ако сте забелязали, никой още не е посегнал към него.
Той взе парченце луканка от чинийката, огледа го, подуши го, но не посмя да го налапа, чакайки отговора ми. В своята полемична разпаленост бях забравил домакинските си задължения, а необичайната форма на луканката, както и миризмата й навярно смущаваха моите гости. Отворих сливовата, отворих мастиката, придружавайки действията си с нужните разяснения; възхвалих и луканката като еманация на националната ни кулинария. Тримата храбро сдъвкаха по парченце от еманацията, съсредоточени, сякаш заслушани в шума на устата си, близнаха от ракията и мастиката, но радващият ме ефект се получи само у симпатичния ми трети свят. Той каза, че луканката била необикновено вкусна, а ракията му напомняла някакво тяхно питие и с видимо удоволствие продължи да ги консумира. Лицето на японеца засия, сякаш бе погълнал коктейл от божествените амброзия и нектар, а тънките му устни в същото време възторжено определяха този вид салам като прекалено пикантен за японския вкус; солетите и фъстъците, които бях сипал върху две салфетки, били по-подходящи към коняка, който обаче наистина бил великолепен. Американецът направо ме посъветва да си останем при уискито, а тия „национални гордости“ да запазя за по-малко талантливите конгресисти, с конто ми предстоело да се запозная.
По капризната логика на асоциациите разговорът ни скочи от луканката и сливовата върху най-костеливия въпрос от теорията на литературата изобщо — националните й особености. Подчертано интернационална в сюжетите и средствата си, научната фантастика — разбира се, отново имахме пред вид сериозния й дял, не приключенските серии — не можеше все пак да не изявява чрез автора си и някакви национални специфики. Но какви бяха те и къде точно се съдържаха?… Въпросът засягаше всекиго от нас и веднага ни сгорещи, както питиетата, които бяха го предизвикали. Американецът обаче прекъсна новозародилия се спор с един удар по масата: