Посмяхме се и щяхме да подхванем нова дискусия, ако деловият японец не бе настоял да приключим, като се спрем поне на три задължителни елемента: името Макемаке, прозвището „дългоухите“, тоест дългото ухо на хората от неизвестната раса, и това, че работата в кратера съвсем очевидно е била прекъсната от някакво внезапно настъпило събитие. В останалото всеки да бъде свободен да фантазира или да използува неща от общите ни знания за острова.
— Хей, мистър Джапан — възбунтува се популярният ни американски колега. — Вие сигурно си импате вече готов разказ, щом сте били на острова. Хайде, разправяйте го!
Той и в началото бе наругал жребия си пръв да изложи своята версия, но японецът ни увери с честната си дума, че изобщо не е мислил да пише нещо за острова, а ние двамата от малките страни и най-вече аз, комуто бе се паднало да разказва последен, се възпротивихме против всяка промяна на реда. В отговор на това американецът се разсърди и ни заяви, че му се налагало тогава веднага да си тръгне, защото, ако сме продължели да пием, щял да стигне до хипотезата, че тия статуи не са никакви статуи, а шестстотин бутилки, наредени по тезгяха на бар „Великден“.
2
На другата вечер, в определения час, американецът се развика още от вратата, сякаш не бе прекъсвал пиянската си сръдня:
— Нищо не можах да измисля! Нали съм някаква знаменитост, цял ден ме въртяха издатели и журналисти. Устата ми пресъхна да давам интервюта, че и мозъкът ми пресъхна, пък за хумора да не говорим.
Той се тръшна на кревата ми, а след това направо се и излегна. Добре, че поне изхлузи обувките си. Знаменитост — какво да го правиш!
— Ще почакаме в почтително мълчание — рекох аз, вадейки от хладилника недоизпитата бутилка коняк. — Един фантаст от вашия ранг би трябвало да може за петнайсет минути…
— Тогава ще почакаме тия петнайсет минути вие да съчините версията си — изръмжа той от възглавницата.
Отвърнах му, че в Европа американците се славят ако не с друго, то с почтеност при облозите, но веднага се поправих: щом искаме да проверим само дали се отразява националният дух в произведението на фантастиката, то колкото по-спонтанна е съчинената история, толкова по-достоверна в това отношение би трябвало да бъде. „Почвайте, заповядах му накрая, тая вечер, знаете, сме на прием у кмета на града.“
Другите мълчеха неловко, готови да отстъпят, но на мен ми беше приятно да поиздевателстам над него. Първо, грубоватата безцеремонност в отношенията ни бе наложил той, и второ — има нещо, което безспорно е във връзка с националното: иначе плах и естествен по произход, в чужбина или на такива международни срещи аз ставам едва ли не дързък. Навярно защото инстинктивно се осъзнавам като представител на своя народ, чието самочувствие съм длъжен да покажа на света.
Отвъдокеанската знаменитост изпъшка драматично, гаврътна чашката с коняка, която бях пъхнал в ръката му, и се загледа в опразненото й дъно, както се гледа на кафе.
— Е, добре. Да чуем какво ще излезе… — рече тон, сякаш друг щеше да му го разказва. — И така… като страдащ от известна доза нарцисизъм аз засега виждам само себе си. Какво виждам?… Виждам се, естествено, млад, хубав, още неопорочен, по-скоро съзнателно опазил се от пороците на нашето време, заравяйки главата си в миналото на тая нещастна планета. И не защото съм си въобразил, че миналото й е по-чисто от настоящето, или пък че ще науча кой знае какви мъдрости, съвсем не. Просто се ровя в него, защото единственият друг път на такова бягство, който днес поемат моите желаещи да избягат връстници, е алкохолизмът и хероиновата нирвана…
— Да, така е — въздъхна американецът и ръбът на празната чаша потъмня от дъха му, — затова и аз се намирам не из младежките вертепи, не из дискотеките, а с палатка и спален чувал на Великденския остров. Стотината туземци са се позамогнали от туризма, построили са си къщите по нареждане на ЮНЕСКО по-далеч от статуите и само си пекат коремите на слънце или разправят врели-некипели на туристите. Нищо достоверно не може да се узнае от тях, а няколкото плочки с надписи си остават неразчетени…