— Седма рота, стани! — командува Варенов. — По местата си!
За няколко минути само те са близо до върха на височината. Оставаше да преминат самия хребет и да достигнат на оттатъшната страна при позициите, които щяха да подкрепят. Ротата върви разгъната в две дълги вериги. Войниците, приведени, с пушки в ръце, дебнат също като ловци. До самия хребет остават само няколко крачки.
Изведнъж пред самите тях блясват някакви бели слънца, гърмежи, които замайват, посипва ги пръст, във въздуха фучи нещо и непрекъснато и свирепо шиба по земята като с хилядите ремъци на бич. Нови удари последват, по-страшни и по-силни. Немислимо е да се направи крачка напред. Войниците се спират, разбъркват се и, като разбита о брега вълна, бързо повръщат назад. „Залегни! Залегни!“ — чува се висок и развълнуван глас. Войниците се разпръсват на групи и залягат, едни по-близо, други по-далеч. Горе на върха остават прострени върху лицата синяколко души. Те сякаш бяха залегнали там.
Никола и Димитър се прислониха зад една скала. Никола е уморен, диша тежко, но повече е ядосан, отколкото уплашен. Той се досеща за Илия, търси го и го вижда недалеч, съвсем на открито.
— Какво правиш там? — кара му се ниско той. — Върви тук! по-скоро!
Илия пропълзява и дохажда до тях. Минават няколко минути. Горе на върха в някаква строга и безпощадна правилност идат и се разпукват шрапнели.
Настъпва по едно време затишие. Артилерийският огън се премества някъде настрана. Тогава далеч на другия край се появява Варенов. Той излиза напред, обръща се и саблята му високо блясва във въздуха, като светкавица. Той навярно говори нещо, което не се чува, после се обръща и приведен тръгва нагоре по стръмнината и държи саблята високо над себе си. Наблизо подир него, събрани сега накуп, вървят голяма група войници. Те са на самия връх. Нови кълба дим над тях и нови гърмежи. Саблята на Варенова блясва за минута още веднъж, след него войниците се зачерняват на върха и бързо изчезват на другата страна.
Никола гледаше всичко това. Изведнъж той се опомня, изправя се и се оглежда назад. Очите му странно и трескаво горят.
— Взводният! Где е взводният? — вика високо той. — Ей, там! Где е взводният?
Долу зад скалите се виждат само главите на залегналите войници. Никой не се обажда.
— Взводният! Где е взводният, чорт побери! — вика сърдито Никола.
— Какво си се развикал бе! — обажда се някой отдолу. — Взводния го убиха, не видя ли? Никола тръгна напред.
— Момчета! — извика той — ротният ни вика! Ей го там! Към ротния!
най-напред след него тръгват Димитър и Илия. После незабелязано отгде излизат повече от двадесет души и мълчеливо и покорно тръгват към тях. Никола е напред. Те вече са близо до върха. Наоколо все падат шрапнели.
Горе между скалите се показва войник. Той иде откъм отвъдната страна и сега се вижда само лицето му. Но тая фигура като че подскача, надига се и расте. И ето на самия връх, върху фона на небето, в целия си голям и снажен ръст, показва се Стоил. Той е гологлав и носи някого на ръце.
Никола се спира поразен и замаян, като гръмнат. Стоил носеше Варенова!
— О — о — о! — извика той болезнено и глухо. — О, господин подпоручик!
Той искаше да каже нещо много нежно и съчувствено, а не намираше думи. Но в тоя вик само имаше толкова много отчаяние и толкова много скръб.
— О, господин подпоручик! — повтаря той. — Господин подпоручик!
Лицето на Варенова е бледно, като платно, очите са затворени, косите разбъркано падат върху челото му. Той е отпуснал глава върху гърдите на Стоила, едната ръка е увиснала безпомощно, саблята я няма и само ножницата се влачи и звънти по земята. Стоил носи подпоручика на ръце и все пак върви прав, сякаш не чувствува никаква тежест. И неговото лице е също кърваво.
Никола пристъпва по-близо. Войниците гледат, изтръпнали и плахи.
— Стоиле, чакай да видим. Какво стана! Господи!…
— Нищо няма — кротко отвръща Стоил. — Не е ударен лошо.
Той се обръща към всички и прибавя високо:
— Вървете там! Вървете по-скоро!
Никола изведнъж се спусна напред, спря се за минута и се обърна. Той е неузнаваем сега. Обзет сякаш от някаква лудост, той разперва ръце, издига пушката си високо, пламнал, въодушевен, фуражката е килната назад, лицето зачервено, очите горят като безумни, И тоя инак лекомислен човек, с ексцентричните си бакенбарди, с цялата си театрална фигура, имаше сега някаква горда и величествена красота.
— Момчета! — вика той пресипнало и диво. — Тука! Тука! Аз тях… ей сега! Сега! Сега! Баста!