Някой почука на вратата. Влезе Джеймисън, понесъл още влажните фотоплаки.
— Последните са големият удар! — възкликна тържествуващо. — Показват газовата обвивка, разширяваща се около звездата. И скоростта съвпада с установеното от теб Доплерово изместване на спектъра.
— Не съм и очаквал друго — изръмжа Молтън. — Я да ги огледаме.
Вторачи се напрегнато в плаките, вече не чуваше тихия шум от електромоторчетата в спектрометъра, все още изпълняващ програмата. Виждаше пред себе си негативи, разбира се, но подобно на всеки друг астроном отдавна бе свикнал да ги преобразува мислено в позитивни разпечатки.
В средата беше малкият диск, оставен от твърде яркото излъчване на Нова Драконис, подложило плаката на прекомерно осветяване. Около него се виждаше рехав блед пръстен. Молтън знаеше, че когато звездата е избухнала, този пръстен се е разнесъл за броени дни в пространството. На снимката изглеждаше толкова незначителен, че с нищо не подсказваше на ума какво възприема.
А всъщност гледаха следите на катастрофа отпреди две хиляди години — обвивката от свръхпрегрята плазма, която звездата бе издухала навсякъде около себе си със скорост милиони километри в час. Такава огнена стена би погълнала и най-грамадната планета, без дори да затрепти и да се забави. От Земята обаче се виждаше като нищожно пръстенче.
— Чудя се — промълви Джеймисън — дали някога ще проумеем защо звездите вършат такива щуротии?
— Понякога — промърмори в отговор Молтън, — като слушам радиото, си мисля, че не е зле да се случи и тук. Огънят пречиства всичко…
Младият му помощник се вторачи смаян в него. Жестоките думи никак не подхождаха на иначе добросърдечния Молтън.
— Не говориш сериозно, нали?
— Може би не съм прав. Все пак доста сме напреднали през последния милион години, а на астронома би трябвало да е присъщо търпението. Но погледни само в каква каша се забъркваме отново! Ти не се ли тревожиш как ще свърши тази глупост?
Зад думите му прозираше такава покруса, че Джеймисън се смути от изумлението си. Молтън никога досега не бе позволявал на колегите си да проникнат в чувствата му. Дори не проявяваше интерес към нищо извън работата си. Младежът знаеше, че е станал свидетел на мимолетно пропукване в стоманената броня на самоконтрола. И изненадата събуди нещо в собственото му съзнание, което подобно на уплашен кон отскочи от зачатъка на прозрение.
Мълчанието се проточи — двамата учени се взираха взаимно в очите си, сякаш тепърва се преценяваха и се опитваха да преодолеят бездната, деляща всеки човек от ближния му. Но остро бръмчене извести, че автоматичният спектрометър си е свършил работата. Напрежението се стопи, трябваше отново да се заемат с всекидневието. Така мигът, който можеше да предизвика непредсказуеми последици, затрептя на границата на битието и пак се върна в забравата.
ГЛАВА 4
Садлър не се бе надявал да получи собствен кабинет. Разчиташе най-много да му отделят бюро в някое ъгълче на счетоводния отдел. Така и стана. Това нито му пречеше, нито го притесняваше. Много внимаваше да не настройва хората срещу себе си и да не става център на крайно нежелано неприязнено внимание. Пък и не се заседяваше зад бюрото. Съставяше докладите, уединен в стаичката си — мъничко помещение, което едва надвишаваше пресметнатите от психолозите размери, за да не предизвиква у обитателя си клаустрофобия. Имаше още стотина подобни на жилищния етаж.
Бяха му необходими няколко дни, за да свикне с този напълно изкуствено подреден начин на живот. В недрата на Луната нищо не подсказваше как отминава времето. Големите разлики в температурата през лунния ден и нощ се отразяваха само метър-два навътре в скалите. Само часовниците на хората отброяваха секундите и минутите. За определен период на всеки двадесет и четири часа светлините в коридорите притъмняваха, за да създадат измамно впечатление за нощ. Но и тогава Обсерваторията не заспиваше. Винаги имаше някой, който си вършеше работата. Естествено астрономите бяха свикнали от векове да будуват в най-неподходящото време според природата… и според съпругите им, освен в твърде редките случаи, когато и жените им се занимаваха с астрономия. Затова и ритъмът на лунния живот с нищо не им пречеше. Мърмореха само инженерите, които трябваше да се грижат денонощно за въздуха, захранването, комуникациите и какво ли още не.