Огромните куполи сякаш започнаха да се надигат иззад хоризонта. На върха на всеки грееше сигнална светлина, иначе бяха тъмни и нищо не издаваше кипящия под тях живот. Садлър знаеше, че някои от куполите могат да станат прозрачни по желание. Сега обаче съхраняваха с всички средства енергията си, за да не бъде изсмукана от смъртоносната лунна нощ.
Монорелсовият вагон се гмурна в тунел под най-близкия купол. Той се озърна и проследи затварянето на голяма и извънредно здрава врата зад тях, после още една, накрая и трета. Тук никой не разчита на късмета си, разбра той и одобри предпазливостта. После се чу звукът, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго — съскането на въздух, запълващ пространството наоколо. Последната врата се плъзна встрани и вагонът спря до перон, какъвто имаше на всяка гара по Земята. Надзърна през илюминатора и в първия миг трепна, щом видя хора, разхождащи се без скафандри.
— Искаш ли да разгледаш нещо конкретно? — попита го Уогнъл, докато чакаха блъсканицата на изхода да понамалее.
— А, не — поклати глава Садлър. — Имам намерение да се разходя из целия град, за да проверя къде и как си харчите заплатите.
Секретарят на Обсерваторията явно не успя да прецени дали това беше шега и не му предложи услугите си на туристически гид — за голямо негово облекчение. Точно сега нямаше нужда от компания.
Излезе от помещенията на гарата и се озова в горния край на широка наклонена рампа, спускаща се към основното равнище на цели двайсет метра под него. Едва сега разбра колко дълбоко се е заровил Средищният град, за да намали съотношението между обема си и повърхността на куполите. До рампата конвейерна лента пренасяше лениво багаж и товари. Най-близките сгради очевидно бяха някакви промишлени инсталации — колкото и добре да ги поддържаха, имаха леко мърлявия изглед на всичко, което е в съседство с гари и пристанища.
Чак когато се спусна наполовина по рампата, осъзна, че над главата му има синева, а Слънцето го огрява откъм гърба и в небето се носят купести облаци.
Илюзията беше толкова близо до съвършенството, че сетивата му я приеха като нещо подразбиращо се, в първия миг забрави напълно, че е на Луната. Задълго зяпна главозамайващите дълбини на изкуствения небосвод. Колкото и да се стараеше, не откри никакъв недостатък в панорамата. Вече разбираше защо проектантите на лунните градове държаха толкова упорито на куполния градеж, макар че можеха да вкопаят всичко като Обсерваторията.
Дори да искаше, не можеше да се загуби в Средищния град. Седемте свързани помежду си купола бяха устроени еднакво, с изключение на един — концентрични кръгове от улици и радиални булеварди. Пети купол на практика беше огромен завод и Садлър благоразумно реши да не си губи времето с разходки там.
Отначало вървеше накъдето го тласкаха случайните прищевки. Искаше да „усети“ мястото, за пълно опознаване кратките часове просто нямаше да му стигнат. Веднага долови една изненадваща особеност — градът имаше своя индивидуалност. Никой не е успял да обясни досега защо някои центрове на цивилизацията сякаш имат характер, а други — не. Садлър обаче се учуди, че тази отличителна черта е присъща на такава напълно изкуствена среда. След малко се укори за грешката си. Та нали всички градове и на Земята, и на Луната бяха сътворени от човешки ум и ръце, а не от природата…
„Булевардите“ се оказаха тесни по принуда, по тях минаваха само дребни открити триколки, чиято скорост не надвишаваше трийсетина километра в час и май не бяха за пътници, а за товари. Мина още време, преди Садлър да открие автоматичното метро, свързващо в обиколен маршрут шестте купола по периферията. Всъщност не беше нищо повече от поразкрасен конвейер и се движеше само срещу посоката на часовниковата стрелка. Ако човек се заблееше и не слезеше където иска, трябваше да направи още един пълен кръг. Не че беше голяма беда — цялата обиколка отнемаше пет минути.
Търговският комплекс и средоточието на лунния шик беше в Първи купол. Освен това тук живееха най-старшите сред чиновниците и техническия персонал. Голямото началство дори се радваше на лукса да се шири в отделни къщи. Повечето жилищни сгради имаха градини по покривите, където донесените от Земята растения избуяваха до изумителна височина в слабото притегляне.