Новодошлите от Земята също се навъртаха тук. Като „селенит“ с осемдневен опит, Садлър наблюдаваше развеселен непохватните им движения. Мнозина от тях бяха взели под наем оловни пояси още с пристигането си, защото се оставяха да им внушат, че така е най-безопасно. Инструкторите му не бяха забравили да го предупредят за заблудата още преди да потегли към Луната. Затова избегна да допринесе за процъфтяването на това дребно мошеничество. Вярно, ако човек се натовареше с олово, почти нямаше опасност да подскочи няколко метра нагоре при невнимателна крачка, за да падне накрая на главата си. Странното беше, че твърде малко хора проумяваха разликата между тегло и маса, която правеше достойнствата на поясите съмнителни. Но когато се опитваха да тръгнат внезапно или да спрат изведнъж, веднага откриваха, че макар стоте килограма олово да тежат само шестнадесет тук, инерцията им си е все същата като на Земята.
Вървеше сред рехавите тълпи и надничаше във витрините. Понякога срещаше новите си познати. Някои се товареха упорито с пакети и торби, за да наваксат принудителната си пестеливост. Мнозина от по-младите бяха с приятели и приятелки — макар Обсерваторията да се самозадоволяваше почти във всичко, някои потребности налагаха задължително разнообразие.
Чистият трикратен звън на камбана го изненада. Озърна се, но не успя да определи откъде прозвуча. Отначало му се стори, че никой не обръща внимание на сигнала, каквото и да означаваше. После забеляза, че улиците се опразват полека… а небето притъмнява.
Облаци закриха слънцето. Бяха черни и разкъсани, краищата им пламтяха, когато илюзорното светило надничаше иззад тях. Садлър още веднъж се изуми на майсторството, с което бе създадено холографското представление. Нито една буря на Земята не изглеждаше толкова истинска, а когато тътенът на първата гръмотевица отекна в далечината, той не се поколеба да потърси подслон. Дори улиците да не бяха опустели, можеше да се досети, че творците на този шедьовър не биха пропуснали нито една подробност…
Малкото кафене край тротоара беше препълнено и Садлър едва успя да се шмугне, когато първите тежки капки тупнаха на улицата, а огненият език на мълния облиза небето. По навик започна да отброява секундите преди грохота. Изтрещя на „шест“, значи светкавицата трябваше да се е забила на два километра оттук. Разбира се, това означаваше, че е ударила повърхността далеч извън купола, във вакуума, който не пренасяше звуци… Садлър вдигна рамене. Това също беше изкуство, а то не може без условности. Би било дребнаво да се заяжда.
Дъждът валеше все по-силно, мълниите зачестиха. По улиците се стичаха истински рекички и чак сега той обърна внимание на решетките на канализационните шахти. Преди погледът му се бе плъзгал разсеяно по тях. Отново си напомни, че тук не биваше да се отнася небрежно към нищо. Трябваше да се спира и да се пита: „За какво служи това? Защо го виждам и на Луната? Наистина ли е същото, за което го смятам?“ Канализация, значи — на пръв поглед безполезна като снегорин…
Обърна се към съседа си по маса, който се взираше възхитен в бурята.
— Извинете, ако ви безпокоя, но колко често се случва това?
— Ами два пъти на ден… говоря за лунните дни. Обявяват го няколко часа предварително, за да не смущават работата.
— Дано не ставам нахален — меко настоя Садлър, — само че се чудя за какво са ви тези допълнителни безпокойства. Необходимо ли е чак такова правдоподобие?
— Може и да не е, затова пък ни харесва. И не забравяйте, че изкуственият дъжд е жизнено необходим в куполите, за да прочиства въздуха от праха. Защо да не го направим както трябва?
Садлър вече не се съмняваше във вложеното усърдие, а великолепната двойна дъга над облаците го накара да забрави всякакъв скептицизъм. Последните капки падаха по тротоара, гръмотевиците затихнаха до далечно сърдито ръмжене. Представлението завърши и още влажните улици на Средищния град се оживиха.
Садлър остана в кафенето да хапне нещо и след кратък оживен пазарлък успя да се отърве от малко земна валута със съвсем лека загуба спрямо официалния курс. А превъзходната храна го изненада приятно. Всяко парченце сигурно беше синтезирано или отгледано в големите контейнери с дрожди или хлорела, но пък обработката накрая бе превърнала всичко във вкусни гозби. Той се сети, че на Земята храната е нещо естествено и хората рядко се замислят какви усилия са необходими, за да стигне до стомасите им. Тук обаче не беше плод на природното изобилие, което се нуждае от съвсем малко помощ. Произвеждаха я чрез сложни и много точно изпипани процеси. И щом някой трябваше непременно да свърши тази работа, бе предпочел като повечето хора на Луната да постигне най-висше качество. Както беше с дъжда…