Май всички човешки общности, където и да се намираха в пространството, следваха един и същ шаблон. Хората се раждаха, кремираха ги (грижливо съхранявайки фосфора и нитратите от телата им), ту се женеха, ту се разделяха, местеха се, съдеха съседите си, организираха купони, свикваха протестни събрания, сполетяваха ги произшествия (понякога изумителни), споделяха дълбокомисленото си мнение с главния редактор, намираха си нова работа… Точно като на Земята. Щом откри приликата, Садлър не се вдъхнови особено. Защо човечеството толкова се напъваше да напусне света, на който се бе развило, кому бяха нужни всички тези пътешествия и открития, ако в основата си същността на хората оставаше почти неизменна? По-добре да си бяха стояли у дома, вместо с цената на неимоверни разходи и жертви да пренасят глупостите си в Космоса.
„Ей, внимавай, покрай тази работа ще станеш и неизлечим циник“ — скастри се той. И за да се разсее, реши да провери какви развлечения предлага Средищният град.
Току-що бе пропуснал турнир по тенис в Четвърти купол, а гледката сигурно си бе заслужавала вниманието. Някой му бе обяснил вече, че топката е с нормална големина и маса. Само че е изпъстрена с дупки като пчелна пита и съпротивлението на въздуха не й позволява да стига много по-далеч, отколкото на Земята. Иначе един добър сервис би я запратил по дължината на целия град. Имаше и една уловка за новаците — допълнителната обработка правеше траекторията на топката непредсказуема. Всеки майстор от планетата — майка можеше лесно да изпадне в истерия още през първия сет.
В момента циклорамата в Трети купол предлагаше разходка из притоците на Амазонка (ухапванията от комари бяха по желание). Шоуто започваше на всеки нечетен час. Садлър още не изпитваше носталгия по Земята, за да се подлага на това холографско изпитание. А и великолепно измислената буря му стигаше засега.
Най-сетне се спря на плувния басейн във Втори купол. Беше перлата в атлетическия комплекс на Средищния град, навестяван редовно от хората, които работеха в Обсерваторията. Един от рисковете в продължителната работа на Луната беше липсата на достатъчно тежки упражнения и постепенното отслабване на всички мускули. Всеки, отдалечил се от Земята за поне няколко седмици, трудно и дълго се приспособяваше отново към силното й притегляне. Садлър обаче беше подмамен по-скоро от възможността да направи няколко фантастични скока от трамплина, каквито никога не би дръзнал да опита при нормална гравитация — там още първата секунда човек пропадаше пет метра и се забиваше във водата, натрупал прекалено много енергия.
Втори купол беше в отсрещната част на града и той реши да поспести малко време и усилия. Качи се на метрото. Само че не стъпи навреме на бавната външна лента и по неволя стигна до Трети купол. Вместо да прави нова пълна обиколка, върна се през един от късите тунели, свързващи всички куполи в допирните им точки. Автоматичните двойни врати се отваряха с едно докосване на сензора… и се запечатваха неумолимо при най-нищожния признак за изтичане на въздух от куполите.
Завари половината си спътници от Обсерваторията в комплекса. Доктор Молтън напъваше греблата в тренажор, като следеше зорко дали влага достатъчно усилия. Главният инженер се бе поддал на суетата — стоеше под излъчвател, чийто спектър съвпадаше точно със слънчевата радиация край морски бряг, за да възстанови тена си. Един от лекарите (овързан с ремъци, за да не отскача от пода) налагаше с такава свирепост боксова круша, че Садлър искрено се зарече да не допуска сериозно спречкване с него за нищо на света. Як техник от поддръжката се канеше да вдигне цял тон железа. Дори при разликата в гравитацията опитите му вдъхваха страхопочитание.
Всички останали бяха в басейна и Садлър побърза да се присъедини към тях. Не знаеше какво точно да очаква, макар да си бе представял, че плуването при шест пъти по-слабо притегляне трябва да се различава напълно от същите забавления на Земята. Само че единствената разлика беше в необичайната височина на вълните и бавната тържественост, с която се носеха по водата.
Наслаждаваше се на скоковете, защото реши да не опитва самонадеяни щуротии. Радваше се като дете на възможността да изпълни съвсем точно всяко движение и дори да позяпа отгоре, докато пада мудно. Накрая се престраши да направи салто от пет метра. В края на краищата това се равняваше на скок от еднометров трамплин на Земята, нали?
За жалост изобщо не пресметна правилно движението и направи половин обръщане в повече. Падна на рамене и твърде късно си спомни как може да се ожули човек дори от ниското. Изпълзя от басейна, като накуцваше леко и имаше чувството, че са го одрали жив. Накрая се утеши, че ще бъде най-мъдро да остави подобни експерименти на безразсъдните довчерашни пуберчета.