Върховете наглед се рееха над хоризонта, фантастични пирамиди от огън. Натрапваше се илюзията, че са свързани с повърхността не повече от облаци при залез на Земята. Сенките бяха толкова резки, че подножието на склоновете тънеше в мрак, сякаш съществуваха само пламтящите зъбери. Още часове трябваше да минат, за да потънат и гордите върхове в тъмата на лунната нощ.
Някой дръпна завесата. Друг пътник влезе в нишата и застана пред илюминатора. Садлър се двоумеше дали да подхване разговор — още изпитваше леко раздразнение, че го пренебрегнаха. Мъжът до него обаче му спести колебанията дали да спази правилата на учтивостта.
— Струва си да долетите тук от Земята, за да видите това, нали? — разнесе се гласът му в мрака.
— Няма съмнение — охотно потвърди Садлър, но реши да се покаже по-обръгнал към тези чудеса. — Предполагам, че човек свиква с всичко.
Непознатият се подсмихна.
— Едва ли. С някои неща няма да свикнете, колкото и дълго да останете. Наскоро ли пристигнахте?
— Да. С „Тихо Брахе“ снощи. Засега почти нищо не успях да разгледам.
Садлър се усети, че неволно наподобява доста кратките и сдържани изречения на събеседника си. Зачуди се дали всички на Луната говорят така. Дали пък не пестяха въздух?…
— В Обсерваторията ли ще работите?
— Да, в известен смисъл, но няма да съм от постоянния състав. Аз съм счетоводител. Ще проверя ефективността на разходите във вашата дейност.
Другият явно се позамисли. След малко отново наруши мълчанието:
— Хм, държа се нелюбезно, трябваше да ви се представя веднага. Казвам се Робърт Молтън и ръководя групата по спектроскопия. Ще ни бъде от полза да имаме до кого да се допитваме за данъчните си декларации.
— Опасявах се, че точно това ще кажете — отвърна Садлър суховато. — Аз съм Бертрам Садлър и работя в Сметната палата.
— М-да-а… Смятате, че тук прахосваме пари ли?
— Други ще правят изводите. На мен възложиха само да установя как ги харчите, а не защо.
— Е, значи ви очакват много забавни моменти. Всеки в Обсерваторията прелива от доводи защо са му необходими поне двойно повече средства. А и аз не мога да проумея как, дявол да ме вземе, ще сложите етикетчета с цени на всички видове научни изследвания.
И Садлър изпитваше немалко съмнения, но предпочете да не задълбава в темата засега. Този човек сметна прикритието му за напълно правдоподобно. Опиташе ли се да обяснява подробностите, можеше само да събуди подозрения. А и знаеше, че не е изкусен лъжец, макар да се надяваше, че ще напредне в занаята с трупането на опит.
Освен това казаното от него беше вярно. Как му се искаше това да е цялата истина, а не някакви си жалки пет процента от нея!
— Тъкмо се питах как ще минем през тези планини — посочи на изток. — Над тях или под тях?
— Отгоре — подсказа астрономът. — Величаво зрелище са, но всъщност не са чак толкова грамадни. Почакайте, докато видите връх Лайбниц от веригата Оберте. Двойно по-висок е от тези.
„О, стигат ми за начало“ — мислено се подсмихна Садлър. Вагонът, оседлал единствената си релса, продължаваше да се изкачва полека през сенките. Край тях мигновено отминаваха неясни зъбери и стени, като че отнесени от взрив. Садлър предположи, че само тук е възможно да се пътува с такава шеметна скорост над самата повърхност. В кабината на никой реактивен самолет не би могъл да изпита това преживяване.
Ако беше лунен ден по тези места, би могъл да разгледа плодовете на инженерното хитроумие, позволило да бъде прокарана линията в подножието на Апенините. Но мракът скриваше приличащите на паяжина мостове и извивките, минаващи по ръба на урвите. Можеше да се взира само в наближаващите върхове, плаващи върху морето от нощ наоколо.
После далеч на изток започна да се издига огнена дъга. Бяха излезли от сенките, навлизаха сред страховитите планини и настигаха Слънцето. Садлър се извърна, за да не гледа срещу сиянието, и за пръв път огледа внимателно стоящия до него мъж.
Доктор — или професор — Молтън изглеждаше на петдесетина години, но косата му беше черна и гъста.
Имаше едно от онези стъписващо грозни лица, които незнайно защо веднага вдъхват доверие. Щом го видеше, човек неизбежно си казваше: „Ето го насмешливия, опознал света философ. Съвременен Сократ, достатъчно безпристрастен, за да даде непредубеден съвет, но не и отчужден от събратята си.“
„Златно сърце под груба външност“ — допълни след миг Садлър на ум и се намръщи на изтърканата пошловата фраза.
Погледите им се срещнаха изпитателно в мълчалива взаимна преценка на хора, които знаят, че работата ще ги среща отново. Молтън се усмихна и по лицето му се вдълбаха бръчки, оприличили го на околния суров пейзаж.