Тръгна си от комплекса с Молтън и още неколцина. Въпреки умората беше доволен и смяташе, че научи много повече за живота на Луната. Отпусна се удобно в креслото, докато монорелсовият вагон излизаше от гарата и големите врати се затваряха херметично зад него. Сините небеса с пухкави облачета отстъпиха отново пред суровата действителност на двуседмичната нощ. Сърпът на Земята си беше същият както преди няколко часа. Садлър потърси ослепителната точка на Нова Драконис, но се сети навреме, че на тази географска ширина звездата е скрита зад северния хоризонт.
Тъмните куполи, които криеха в себе си толкова живот и светлина, скоро изчезнаха от погледа му. Изведнъж го осени мрачна, отрезвяваща мисъл. Убежищата бяха градени, за да устояват на природните сили, но колко жалки и крехки биха се оказали, ако върху тях се стовари човешката ярост!
ГЛАВА 7
— Ама като си помисля — промърмори Джеймисън, въпреки че тракторът вече се насочваше към южната стена на Платон — как може да се напуши Стареца…
— Че защо? — вдигна рамене Уилър. — Когато се върне, ще бъде прекалено зает да се заяжда с нас. А ние си плащаме горивото. Стига си се ял отвътре, радвай се на приключението. Ако още не си забравил, това ни е почивният ден.
Джеймисън си замълча. Съсредоточи се в пътя… ако това пред него заслужаваше толкова гордо название. Единствените следи от други возила бяха редките отпечатъци в праха. Щяха да се съхранят вечно на лишената от ветрове Луна и нямаше нужда от пътни знаци, макар човек понякога да се натъкваше на табели със смущаващи спокойствието надписи: „Опасност! Право напред има пукнатини!“ или „Аварийни запаси кислород — на 10 километра“.
Имаше само два вида превози на дълги разстояния. Скоростните монорелсови вагони свързваха основните центрове, пътуванията с тях бяха удобни и бързи. Само че мрежата от релси беше все още твърде рехава заради немалката цена. За да кръстосва където пожелае, човек нямаше богат избор — трябваше да разчита на тракторите с мощни турбини. Всъщност представляваха малки космически кораби, качени на дебели здрави гуми, които им позволяваха да минат почти навсякъде дори по стъписващо неравната повърхност на Луната. Върху по-гладките равнини лесно достигаха стотина километра в час, но пътниците в тях рядко имаха късмета да се движат дори с половината от тази скорост. А слабото притегляне и спускащите се изпод корпуса вериги им позволяваха да преодоляват фантастични наклони. В извънредни случаи бе доказано на практика, че могат да се издърпат и по отвесни скали с помощта на вградените макари. Автономните системи за поддържане на живота работеха по няколко седмици без никакво допълнително зареждане. Затова всички проучвания на място се извършваха с тези яки и почти нечупливи дребосъци.
Джеймисън караше майсторски, пък и познаваше чудесно маршрута. Въпреки това през първия половин час Уилър усещаше как косата му настръхва. Новаците трудно свикваха с представата, че наклони от по четиридесет-петдесет градуса са съвсем безопасни, стига човек да не се самозабравя. Всъщност беше добре, че Уилър е съвсем неопитен в пътешествията по лунната повърхност, защото Джеймисън си падаше по изпълнения, от които и на ветеран би му прилошало.
Колегите му често обсъждаха с недоумение защо е толкова дързък, а никога не изпада в беда, когато потегли нанякъде с трактор. В работата си се отличаваше с прилежно старание и не правеше нищо, ако не бе предвидил предварително какво ще стане. Не го бяха виждали разярен или потресен. Някои твърдяха, че главната му отличителна черта е мързелът, но това беше клевета. Беше способен да се занимава с данните от някое наблюдение седмици наред, докато се увери окончателно, че никой няма да оспори резултатите… после ги оставяше настрана за месец-два и пак се захващаше с тях.
Но щом седнеше пред контролния пулт на трактора, невъзмутимият и кротък астроном се превръщаше в същински демон, който държеше почти всеки неофициален рекорд в северното полукълбо. Причината, заровена толкова надълбоко в психиката му, че и той не си я признаваше, беше в несбъднатата му мечта да стане космически пилот. Провали го някакъв допълнителен слабичък тон в сърцето.
От окололунна орбита или през телескоп на Земята скалните стени на Платон изглеждаха непреодолима преграда, особено ако Слънцето ги осветяваше под подходящ ъгъл. Само че са високи не повече от километър и ако пътешественикът подбере най-лесния маршрут през няколкото прохода, излизането от кратера и спускането към Маре Имбриум няма да го затрудни.