Джеймисън мина през планините за по-малко от час, макар че на Уилър му се искаше да беше карал по-спокойно.
Поспряха на ръба над стръмен склон, за да огледат равнината. Право пред тях над хоризонта се подаваше връх Пико, приличащ на пирамида. Вдясно се виждаха по-назъбените върхове на планините Тенерифе. Само няколко от тях бяха изкатерени от хора, но по-скоро защото засега никой не виждаше смисъл да се занимава с това. Ярката земна светлина им придаваше някак неестествен синьозелен оттенък за разлика от лунния ден, когато яростното сияние на Слънцето ги наподобяваше на черно-бяла снимка.
Джеймисън се наслаждаваше на гледката, а Уилър започна да претърсва упорито равнината с мощен бинокъл. След десет минути беше принуден да се откаже, защото не откри нищо необичайно. Не се учуди — засега районът на извънредното кацане оставаше зад твърде близкия хоризонт.
— Да продължаваме нататък — подкани той. — За два часа ще стигнем до Пико и ще спрем да хапнем.
— А после? — примирено попита неговият приятел.
— Ако не видим нищо странно, ще се приберем като примерни момченца.
— Добре, но оттук става доста неравно. Не ми се вярва по тези места да са минавали трактори повече от десетина пъти. За да те ободря, ще ти кажа, че и нашият Фердинанд е сред тях.
Той подкара внимателно возилото, като заобиколи полека и отдалеч огромен склон, където натрошената от температурните промени скала се трупаше от незнайно колко хилядолетия. Такива места бяха крайно опасни, защото и най-нищожното сътресение можеше да предизвика бавни неумолими свличания, поглъщащи всичко пред себе си. Въпреки привидното си безразсъдство Джеймисън всъщност не се впускаше в излишни рискове и за нищо на света не би попаднал в такъв капан. По-неопитен водач би пришпорил весело трактора по подножието, без дори да се замисли… и в деветдесет и девет случая от сто би му се разминало. Джеймисън обаче бе виждал какво се случва на стотния път. Щом вълната от прашен чакъл погълнеше трактора, спасение нямаше — всеки опит да го измъкнат водеше до нови свличания.
Уилър започна да се върти неспокойно на седалката по пътя надолу от външните стени на Платон. Не разбираше причината, защото тук наклонът съвсем не беше толкова плашещ. Само не очакваше Джеймисън да се възползва от лесния терен, за да надуе докрай скоростта, и Фердинанд започна да се клатушка чудновато. Скоро Уилър се гмурна в задната част на оборудвания с всичко необходимо трактор и не се появи дълго. Накрая се върна в кабината и промърмори сърдито:
— Никой не ми е казвал, че на Луната може да те налегне и морска болест…
Гледката вече беше доста разочароваща, както обикновено е при спускане в лунните равнини. Хоризонтът е толкова наблизо — само на два-три километра, — че човек се чувства затворен натясно. Струва му се, че единствено заобикалящият го малък кръг от скали е всичко, което съществува на този свят. Илюзията понякога е толкова силна, че някои започват да карат по-бавно, все едно ги е страх да не паднат от ръба на пропаст.
Още два часа Джеймисън продължаваше право напред, тройната кула на Пико вече властваше над околността, забила се в небето. Някога тази величествена планина трябва да е била част от стената на огромен кратер, почти същия като Платон. Но напиращата в Маре Имбриум лава е погълнала всичко останало, за да остане единствено Пико в самотното си великолепие.
Спряха тук и отвориха няколко пакета с готова храна, свариха си и кафе в чайник под налягане. Едно от дребните неудобства в живота на Луната е невъзможността да пийнеш нещо наистина горещо — водата кипва при седемдесет градуса в богатата на кислород атмосфера с ниско налягане, каквато се поддържа навсякъде. След време човек свиква да се задоволява с едва затоплен чай или кафе.
Щом прибраха остатъците, Джеймисън стрелна с поглед приятеля си.
— Още ли настояваш?
— Стига ти да смяташ, че е безопасно. Оттук стените ми изглеждат страшно стръмни.
— Няма никаква опасност, ако правиш каквото ти кажа. Само се чудех как се чувстваш в момента. Да се издрайфаш в скафандъра е може би най-голямата гадост на света.
— Много съм си добре — отвърна веднага Уилър с чувство на наранено достойнство и изведнъж се сепна. — Ей, колко време ще бъдем навън?
— Ами два-три часа. Най-много четири. Добре ще е отсега да се начешеш до насита, защото после няма да можеш.