Вагонът се движеше по последния отрязък от пътя и след около час щеше да пристигне в Обсерваторията. Шестстотинте километра през Маре Имбриум се изминаваха почти само по права линия през равен терен, с изключение на завоя около скалните стени на огромната равнина на Архимед. Садлър се настани удобно в едно кресло, извади документацията за тази задача и започна да я проучва.
Когато разгъна организационната схема, тя зае изцяло масичката. Беше ясно съставена и за по-голяма нагледност разпечатана в различни цветове, обозначаващи различните групи в Обсерваторията. Садлър се вторачи в нея с искрено неудоволствие. Спомни си, че историците определяха първите хора като животни, служещи си с оръдия на труда. Често му се струваше, че най-подходящото определение за съвременния човек е: животно, прахосващо хартия.
Под правоъгълниците „Директор“ и „Заместник-директор“ схемата се разделяше на три части — „Администрация“, „Техническо обслужване“ и „Обсерватория“. Веднага потърси доктор Молтън. Ето го в раздела „Обсерватория“, точно под „Научен ръководител“ и над късата колона с имена, обозначена „Спектроскопия“. Молтън имаше шестима асистенти. С двама от тях — Джеймисън и Уилър — Садлър вече се запозна. Другият пътник във вагона всъщност не беше учен според схемата. Имаше си свое местенце и се подчиняваше пряко на директора. Садлър предположи, че секретарят Уогнъл е сериозна величина на властта в това научно царство и си струва да му влезе под кожата.
Бе се заровил в схемата от половин час, забравил всичко друго в умуването над положението на всекиго от Обсерваторията, когато някой включи радиото. Не му пречеше тихата музика. Способността му да се съсредоточава можеше да се справи с много по-сериозни дразнители. После музиката спря, след кратка пауза прозвучаха шест писукания и плътен школуван глас изрече:
— Вие сте с Канал две на „Междупланетна мрежа“ от Земята. Сега е двадесет и един часът по Гринуич. Следва емисия новини.
Нямаше абсолютно никакви смущения. Думите звучаха ясно, сякаш слушаха местна станция. Но Садлър бе забелязал антената на покрива на вагона и знаеше, че това е пряко предаване от Земята. Сигналът бе напуснал планетата преди две секунди и половина и вече продължаваше към други далечни светове. Някои хора щяха да чуят новините след много минути или дори часове — ако екипажите в корабите на Федерацията около Сатурн си правеха труда да следят тези предавания. Гласът на Земята щеше да се разпростира в Космоса — все по-слаб, докато далеч извън пределите на овладяното от хората пространство накрая бъде заличен от неспирния радиошепот на звездите.
— … Току-що получихме съобщение от Хага, че конференцията по планетарните ресурси е била прекратена. Делегатите на Федерацията ще напуснат Земята утре, а от канцеларията на президента ни предадоха следното изявление…
За Садлър нямаше нищо неочаквано в този обрат. Но когато отдавнашното опасение все пак се превърне във факт, сърцето на човек се свива, дори да е подготвен. Озърна се към спътниците си. Дали и те съзнаваха колко мрачен е смисълът на прозвучалите думи?
Явно разбираха. Секретарят Уогнъл яростно мачкаше брадичката си с пръсти, доктор Молтън се бе облегнал в креслото с уморено затворени очи, Джеймисън и Уилър бяха заболи унило погледи в масичката пред себе си. Разбираха, и още как! Тяхната работа и отдалечеността им от Земята не ги бяха изолирали от основния поток на отношенията между човешките общности.
А безстрастният глас редеше възражения и контрааргументи, дори заплахи, едва прикрити от тънкото було на дипломатичните увъртания, и сякаш гибелният студ на лунната нощ се просмукваше през стените на вагона. Истината беше горчива и милиони хора щяха да предпочетат приятните заблуди пред нея. Щяха да вдигат рамене и да мърморят с пресилен оптимизъм: „Не се тревожете, всичко ще се оправи от само себе си.“
Садлър обаче не вярваше в това. Седеше в малкия, ярко осветен цилиндър, носещ се стремително на север през Морето на дъждовете, и се мъчеше да осмисли увереността си, че за пръв път от две столетия човечеството отново се изправяше пред заплахата от война.
ГЛАВА 2
Според него, ако тази война накрая избухнеше, щеше да се дължи на трагично стекли се обстоятелства, а не на нечие упорито желание да я разпали. Всъщност неумолимият факт, довел до разприте между Земята и бившите й колонии, му изглеждаше по-скоро лоша шега на природата.