Маклорин слезе от сцената. Днес изглеждаше още по-дребен, дори някак съсухрен. В този миг всички наоколо споделяха чувствата му, колкото и да бяха мърморили срещу него преди.
— Няма ли с какво да помогна? — попита Садлър, щом научи, че не са го предвидили никъде.
— Носил ли си скафандър досега? — отвърна с въпрос Уогнъл.
— Не съм, но нямам нищо против да опитам. Разочарова се, когато секретарят завъртя глава.
— Твърде опасно е да се учиш в движение. Но аз ще имам нужда от помощ. Отменихме изцяло редовния график и минаваме на двусменен денонощен режим. Всичко трябва да се подреди наново. Ако искаш, включи се.
Садлър си помисли унило, че друго не можеше и да си навлече, щом сам се натиска. Уогнъл обаче беше прав — техническите групи нямаха нужда от него. А истинската си задача би продължил да изпълнява най-добре точно в кабинета на секретаря, който от този миг се превръщаше в щаб.
Не че някой щеше да има полза от това, мрачно си напомни Садлър. Ако господин X изобщо съществуваше и още беше в Обсерваторията, можеше да си отдъхне с чувството на радост от добре свършената работа.
Решиха, че все пак ще се наложи да рискуват с някои уреди — по-малките, които можеха да заменят. Операция „Защита“, както я нарече някакъв любител на военните мемоари, трябваше да се съсредоточи в спасяването на скъпоценните оптически детайли от телескопите и целостатите.
Джеймисън и Уилър подкараха Фердинанд, за да приберат огледалата на интерферометъра — големия уред, чиито камери бяха отдалечени на двадесет километра една от друга, за да измерват диаметъра на звездите. Най-много хора се скупчиха при хилядасантиметровия рефлектор.
Молтън ръководеше пренасянето на огледалата. Ако той не познаваше до съвършенство оптическите и инженерните особености на телескопа, работата щеше да се окаже непосилна. Разбира се, дори не биха помислили да местят огледалото, ако бе излято цяло, както в някогашния най-голям Телескоп в Маунт Паломар. Добре че това се състоеше от стотина шестоъгълни части, събрани с почти невъобразима точност. Сега беше лесно да ги извадят и приберат, макар и работата да беше пипкава, но после сглобяването им щеше да отнеме поне няколко седмици.
Конструкторите на скафандри не са предвиждали такива хамалски занимания за хората, облекли творенията им. Един от помощниците на Молтън, бързайки или от непохватност, успя да изтърве своя край на шестоъгълника. Преди някой да го хване, късът изкуствен кварц набра достатъчна скорост при падането си, за да се отчупи парченце. Това беше единственото произшествие и всички се поздравиха, че не направиха неволно по-голяма беля.
Последният уморен и ядосан мъж се прибра през въздушните шлюзове само дванадесет часа след началото на операцията. Продължаваше един-единствен изследователски проект — по-малък телескоп следеше неотлъчно гаснещата Нова Драконис. С война или без война, не биха си позволили да прекъснат наблюденията на уникалното явление.
Скоро след като обявиха, че двете големи огледала вече не са заплашени от нищо, Садлър се качи в един от наблюдателните куполи. Не знаеше кога ще има друга възможност да погледа звездите и Земята, искаше да му остане този спомен през принудителното очакване под повърхността.
Наглед в Обсерваторията не се бе променило нищо. Само огромната тръба на телескопа сочеше право в зенита — бяха свалили надолу клетката на огледалото, за да го разглобят. Самото могъщо съоръжение едва ли щеше да пострада сериозно, освен при пряко попадение.
На открито още шетаха неколцина мъже в скафандри, сред тях и директорът. Май беше единственият човек на Луната, който можеше да бъде разпознат веднага и в това защитно облекло — скафандърът беше изработен специално за него и го удължаваше до цял метър и половина…
Един от тракторите с открита товарна платформа — използваха ги само в района — зави към кръглата площадка на телескопа, вдигайки малки облачета прах. Фигурите в скафандри се покатериха тромаво, возилото веднага потегли и скоро хлътна по наклонената рампа към един от въздушните шлюзове на гаражите.
Равнината опустя, а Обсерваторията ослепя, ако не се брои последният уред, насочен на север напук на глупавите ежби между хората. По разговорната уредба заповядаха на Садлър да напусне купола и той неохотно слезе с асансьора. Щеше му се да го бяха оставили още малко горе, защото само след няколко минути над западната стена на Платон щеше да се покаже Слънцето. Жалко, че никой нямаше да го посрещне…