Луната бавно се завърташе към светилото, денят пъплеше с линията на терминатора по планините и равнините, гонеше пред себе си смъртоносния студ на дългата нощ. Западните склонове на Апенините вече сякаш пламтяха под лъчите му, зората започваше над Маре Имбриум. Но Платон още тънеше в полумрак, над него беше само тънкият сърп на Земята.
Изведнъж ниско в небето засияха няколко звезди. Най-високите върхове на големия скален пръстен вече улавяха светлината им. Минута след минута огнената огърлица обхващаше възвишенията.
Никой не видя нито изгрева, нито как ослепителната синьобяла колона отново се заби за миг в небето на юг. И това беше добре за Земята, Федерацията бе научила немалко за подготовката й, но все още имаше какво да открива тепърва… когато вече ще е станало твърде късно.
ГЛАВА 14
В Обсерваторията се настроиха да изтърпят това странно обсадно положение, чийто край никой не можеше да предвиди. Все пак не беше толкова потискащо, колкото си го представяха в първите часове. Вярно, основните програми на изследванията бяха прекъснати, но имаше още камари от работа — проверка и съпоставяне на резултатите с преобладаващите теории, писане на вечно отлагани статии. Мнозина от астрономите тайничко се зарадваха на неочакваната почивка, а принудителното безделие доведе до няколко значими теоретични приноса в космологията.
Всички бяха единодушни, че най-лошо се понася неизвестността. Какво ли ставаше извън убежището им? Можеха ли да вярват на официалните изявления от Земята, които май хем се опитваха да успокоят обществеността, хем я подготвяха за най-лошото?
Предполагаха, че се очаква някакво нападение и Обсерваторията е имала лошия късмет да се намира твърде близо до една от възможните горещи точки в сблъсъка. Надяваха се, че на Земята са предвидили всички възможни начини за атака и са се погрижили да дадат отпор на нашествениците.
Противниците се дебнеха. Никой не искаше пръв да нанесе удара, а само да подтикне с блъфиране другата страна към примирение със загубата. Но вече бяха отишли твърде далеч в разпалването на враждебността и не можеха да се откажат от войната.
Садлър също се боеше, че друг изход от конфликта няма. Увери се окончателно, когато чу по радиото ултиматума, връчен от посланика на Федерацията. В него Земята беше обвинена, че не изпълнява задълженията си по договорените доставки на тежки метали, че нарочно ги намалява или забавя по политически причини, а освен това държи в тайна откритите пови залежи. Накрая Федерацията заплашваше, че ако Земята не се съгласи веднага да започнат преговори за разпределението на новите ресурси, ще бъде поставена в невъзможност да ги използва и сама.
Шест часа по-късно на Марс заработи предавател с изумителна мощност. Посланието до жителите на Земята ги уверяваше, че нищо лошо няма да ги сполети и ако на планетата — майка все пак бъдат причинени някакви вреди, това ще е само злощастна случайност на войната, за която трябва да обвиняват собственото си правителство, Федерацията поемаше задължението да се въздържа от действия, които биха могли да застрашат гъсто населените райони, и се надяваше на същото отношение.
Какви ли не чувства вълнуваха хората от Обсерваторията, докато слушаха посланието… Никой не се съмняваше, че Маре Имбриум не се смята за гъсто населен район. Но симпатиите към Федерацията нараснаха, макар че всички тук вече понасяха някои от несгодите на конфликта. Джеймисън започна да говори доста по-невъздържано и скоро стана неприятен на мнозина. Сред хората тук настъпи истински разкол. На едната страна бяха онези (предимно по-младите), които споделяха мнението на Джеймисън, че управниците на Земята са нагли реакционери. Срещу тях бяха по-улегналите и консервативно настроени личности от предишното поколение, които винаги подкрепяха властите, без да се замислят много за абстрактните принципи на морала.
Садлър следеше внимателно споровете, макар да знаеше, че каквото и да направеше отсега нататък, нищо нямаше да промени. И все пак имаше шанс господин X — вероятно несъществуващ — да стане по-небрежен или дори да направи опит за бягство от Обсерваторията. Садлър се бе погрижил да му попречи в подобна авантюра. Поговори с директора и достъпът до скафандрите и тракторите бе строго ограничен. Всъщност така затвориха станцията напълно. Животът сред стени, заобиколени от вакуум, понякога даваше неочаквани предимства на хората от Сигурността.
Обсадното положение му донесе и една малка победа, от която с радост би се отказал, защото я възприе като ироничен коментар на съдбата за безплодните му усилия. Склададжията Дженкинс беше арестуван в Средищния град. Тъкмо въртял там твърде далечна от законите далавера, когато спряло движението на монорелсовите вагони. Агентите, които го следяха по настояване на Садлър, решили, че е време да го приберат на топло.