Не им се говореше в кабината, която Уилър вече си представяше като гробница. Проклинаше зловещата ирония на съдбата, подготвила им тази клопка, когато се спасяваха с бягство от уж най-голямата опасност.
— Чуваш ли шума? — изведнъж попита Джеймисън. Изключи климатизатора и вътре стана съвсем тихо. През стените се усещаше лекичко трептене, нещо като стържещ шепот. Уилър не успя да си представи какво поражда звука.
— Прахът започва да се издига. Знаеш, че е в нестабилно равновесие и му стига дори нищожно количество топлина, за да започне конвекцията. А при прегряването от нашата машина горе сигурно се вижда цяло гейзерче… Това ще улесни групата по издирването, ако опрем до тяхната помощ.
Поне това ги успокои донякъде. Имаха кислород и храна за няколко седмици — нито един трактор не потегляше без внушителни аварийни запаси. А и в Обсерваторията знаеха приблизителното място, където да ги търсят. Само че тук скоро можеше да стане напечено и колегите им да мислят за собственото си оцеляване…
Джеймисън пак включи двигателя. Невъзможно беше да познаят колко още им остава да се мъчат. А Уилър упорито гонеше от ума си представата, че двигателят може да се повреди. Веригите стържеха по скалното дъно, целият трактор се друсаше и трепереше от претоварване.
Мина почти час, докато посмяха да повярват, че има надежда. Предницата се издигаше все повече, но как да преценят колко са затънали? Или щяха да видят Слънцето в следващия миг… или да се влачат като охлюв още стотина метра.
Спираха все по-често — това сигурно помагаше на двигателя, но не и на нервите им. По едно време Уилър попита направо какво биха могли да измислят, ако закъсат в ямата.
— Изборът не е богат — изсумтя Джеймисън. — Седим си кротко и чакаме да ни отърват… Няма да сме обречени, както вече си мислиш, защото следите ни свършват при ямата и показват ясно къде сме хлътнали. Другата възможност е да излезем от трактора.
— Какво?! Да не си превъртял?
— Напротив. Знам, че други вече са успявали в подобна ситуация. Все едно се спасяваме от потънала подводница.
— Вцепенявам се от ужас, като си помисля да плувам в тази гадост!
— Напълно те разбирам. Като хлапе попаднах под малка лавина и помня какво ми беше, докато се измъкна. Единствената опасност е да загубим чувството си за ориентация и да се въртим в кръг, докато се изтощим. Дано не се налага да опрем до този изход.
След още час кабината се подаде над повърхността на праха. Двамата посрещнаха Слънцето с лудешки крясъци. Не се бяха отървали окончателно — съпротивата на противното вещество намаляваше и Фердинанд стана по-бърз, но нищо не пречеше да попаднат в нова яма.
Уилър наблюдаваше с отвращение завихрянията по сивата плоскост наоколо. В някои мигове му се струваше, че се мъчат да излязат от локва гъста кал. Хрумна му нелепа идея — защо да не предложи следващите модели трактори да са обтекаеми, за да имат по-големи шансове при такива злополуки? Кой конструктор би се сетил на Земята, че и това е необходимо?
Най-сетне Фердинанд се измъкна на сушата… макар че смъртно опасното езеро вероятно беше още по-сухо от обкръжаващите го скали. Останал без сили, Джеймисън опря глава на пулта. Уилър също се чувстваше изнемощял, но беше прекалено щастлив, за да го потиска състоянието му.
Зарадвани неописуемо от спасението, бяха забравили замалко, че са само на двайсетина километра от купола на „Проект Тор“.
Все пак имаха време да се отдалечат достатъчно. Но още щом потеглиха нагоре по съвсем лек наклон, се чу скрибуцащият писък на разкъсан метал и тракторът изведнъж се завъртя в кръг. Джеймисън веднага изключи двигателя.
— Толкова от нашия ферди — каза тихо. — Нямаме никакво право да мрънкаме. Ако дясната трансмисия бе предала Богу дух в ямата…
Не довърши, а се обърна към левия илюминатор, откъдето сега се виждаше изминатият път. Уилър също се вторачи натам.
Куполът още се виждаше на хоризонта. Вярно, провървя им, обаче им се искаше и извивката на Луната да беше между тях и назряващата буря.
ГЛАВА 17
И до днес не са разкрити почти никакви подробности за оръжията, употребени в „Битката при Пико“, както я нарекоха историците. Известно е, че ракетите са имали нищожна роля. В космическите схватки всичко освен прякото попадение е напразно похабяване на боеприпаси, защото ударна вълна не съществува. Атомна бомба, избухнала само на няколкостотин метра, не причинява разрушения, а дори радиацията й е безвредна за добре защитените укрепления. Освен това и Земята, и Федерацията разполагаха с превъзходни средства за отклоняване на управляемите снаряди.