Таксито отново се изкачи към жилищен район и околността се промени коренно. Този купол не обхващаше цял малък град, а едно-единствено колосално здание с подвижни коридори вместо улици. Таксито спря пред триизмерна схема на сградата. Мястото напомняше за кошерите, използвани от пчеларите преди много векове. Явно свикналите с него лесно намираха пътя си. Садлър обаче постоя смутен пред всичките тези етажи, коридори, зони и сектори.
— Господине, искате да отидете някъде ли? — прозвуча гласец зад гърба му.
Обърна се — момче на шест или седем години го гледаше с твърде умни за възрастта си очи. Май беше колкото неговия внук, втория Джонатан Питър. Господи, наистина отдавна не бе стъпвал на Луната…
— Тук рядко се отбиват хора от Земята — добави детето. — Да не се загубихте?
— Още не, но може и това да ми се случи.
— Къде да ви отведа?
Садлър се взря в доста дългия адрес, съхранен от електронния му бележник. Прочете го бавно на глас.
— Вървете с мен — подкани го малкият водач. Наклонената рампа пред тях свърши изведнъж пред широк подвижен път. След няколко метра се прехвърлиха на бързата лента. Поне километър подминаваха множество коридори, после пак стъпиха на бавната лента и излязоха на огромен шестоъгълен площад. Беше пълно с хора, минаващи от един път на друг или спиращи се да напазаруват нещо от многобройните павилиони. Точно в средата имаше две спирали, едната носеше пътниците си нагоре, другата — надолу. Стъпиха на тази за нагоре и се издигнаха още пет-шест етажа. Оттук Садлър виждаше, че зданието продължава надолу сякаш до безкрая. Далеч под него беше опъната широка мрежа. Пресметна на ум и реши, че зяпльото, паднал от ръба, не би набрал достатъчна скорост да си счупи нещо, преди мрежата да го спре.
Горната част на сградата беше пълно подобие на онази, през която минаха, само че нямаше такова гъмжило. Човек с житейски опит можеше да се досети, че колкото и демократична да е Лунната република, тук също имаше едва доловими съсловни разграничения. Дори аристокрацията по произход или богатство да бе останала в миналото, винаги щеше да има хора с по-големи заслуги и отговорности от останалите. Садлър изобщо не се усъмни, че наоколо живеят онези, които определят бъдещето на Луната. Може би от долните етажи ги деляха не по-луксозните вещи, а по-сериозните главоболия.
Момчето го поведе по още един подвижен път, после по тих коридор с тясна градинка в средата и по едно фонтанче в двата края. Спря пред една от вратите и обяви:
— Тук е.
Сдържаността обаче противоречеше на самодоволната усмивчица, подсказваща: „Видя ли колко съм умен?“ Садлър изпадна в недоумение каква ли може да е подходящата отплата за помощта. Или момчето би се обидило, ако му даде нещо?
Наблюдателният водач реши да му спести терзанията.
— Бяха повече от десет етажа, значи ми дължите петнадесет.
„Я, имало си твърда тарифа!“ Подаде на хлапето банкнота от двадесет и пет кредита и с изненада прие рестото. Не предполагаше, че всеизвестните честност и предприемчивост на лунните жители се насаждат от толкова рано.
— Моля те, почакай малко — каза на момчето, преди да натисне бутона до вратата. — Ако няма никой, ще трябва и да ме върнеш долу.
— Ама вие не се ли обадихте предварително? — зяпна практичното дете.
Садлър реши, че е безсмислено да му обяснява пропуска си. Енергичните обитатели на новите светове трудно проумяваха чудатостите на старомодните земяни. За щастие търсеният от него човек си беше у дома и водачът помаха весело за сбогом секунда преди да изчезне зад ъгъла.
— Не знам дали ме помните — започна Садлър. — Бях в Обсерваторията в Платон по времето на битката при Пико. Името ми е Бертрам Садлър.
— Садлър? Моля да ми простите, но не си спомням. Влезте, влезте, винаги се радвам да видя приятели от едно време.
Садлър го последва, озъртайки се ненатрапчиво. За пръв път попадаше в лунно жилище. Както и очакваше, по нищо не би могъл да го отличи от земно.
Седна в предложеното му кресло и огледа добре мъжа, заради когото отложи много важна делова среща.
— Изобщо ли не ме помните?
— Уви, не… Да си призная, никак не ме бива с лицата и имената на хората.
— Е, аз съм два пъти по-стар, отколкото тогава, не е чудно. Но вие, професор Молтън, изобщо не сте се променил. Бяхте първият човек, с когото говорих по пътя към Обсерваторията. Случи се малко преди битката при Пико, тогава дойдох за пръв път на Луната.
Молтън не криеше объркването си. Садлър понякога забравяше, че не всички имат неговата феноменална памет.