— Често се случваше — не особено весело потвърди Садлър. — Имахте какви ли не дяволии в Обсерваторията.
— Да, но някои от моите бяха единствени по рода си. Дори колегите ми не се досещаха за какво ги използвам. Предполагам, че слухтяхте за тайни предаватели и подобни щуротии?
— Така е. Нищо не засякохме.
Молтън явно се забавляваше. Садлър допускаше, че и на него му е било трудно да мълчи цели тридесет години, а е искал да се похвали как е надхитрил земната Сигурност.
— Най-милата подробност беше — продължи астрономът, — че моят предавател се виждаше от всички през цялото време. Всъщност беше най-забележителното нещо в цялата Обсерватория. Хилядасантиметровият телескоп.
Садлър си затвори увисналото чене.
— Не ви разбирам.
— Помислете малко. — Молтън по навик заговори с тона на преподавател, какъвто бе станал след напускането на Обсерваторията. — За какво служи един телескоп? Събира светлината от мъничък участък на небето и я фокусира върху фотоплака или спектроскоп. Не разбирате ли, че може да върши работа и в обратната посока?
— Аха, започвам да се досещам…
— Моята програма включваше наблюдения на слаби звезди с големия телескоп. Работех с високите честоти в ултравиолетовата част на спектъра, напълно невидима за човешкото око. Достатъчно беше да заменя уредите с ултравиолетова лампа и телескопът мигновено се превръщаше в невероятно мощен и точен прожектор с тесен лъч. Не само никой не го забелязваше, но и можех да го насоча в която част на небето поискам. Прекъсването на лъча с импулси, за да пренася информация, беше въпрос само на още едно устройство. Дори не преглеждах дисковете, а ги пусках направо през компютъра в автоматичен модулатор.
Садлър едва се спря да не се плесне по челото. Щом чу обяснението, идеята му се стори ужасяващо проста. Молтън бе превърнал гигантския телескоп в най-мощното фенерче, построено от човешки ръце.
— Накъде насочвахте сигналите?
— Малък кораб на Федерацията се намираше на десет милиона километра от Луната. Дори на такова разстояние лъчът си оставаше забележително тесен и навигаторът доста се е препотил, за да не излиза от него. Уговорихме се, че корабът ще остава между мен и една слаба звезда ма северния небосклон, която винаги беше над хоризонта. Когато изпращах съобщение — те знаеха графика на работата ми, разбира се, — просто насочвах телескопа според координатите им. Имаха в кораба свой малък телескоп с ултравиолетов детектор. А до Марс информацията стигаше по обикновения начин — с радиовълни. Често съм си мислил колко им е било скучно там, само да чакат предаванията ми. Случваше се да нямам нищо ново за тях дни наред.
— А сведенията как стигаха до вас?
— По два пътя. Разбира се, получавахме всички астрономически списания. Трябваше да търся на определени страници в някои от тях. Буквите флуоресцираха под ултравиолетови лъчи много извън видимия спектър. Обикновен детектор не можеше да засече ефекта.
— Другият начин какъв беше?
— Редовно се отбивах в атлетическия комплекс на града. Оставяхме си дрехите в заключени шкафчета, но над вратичката имаше достатъчно голям процеп. Понякога намирах кодиран диск. Най-обикновеното нещо в Обсерваторията, разбира се. Грижех се винаги да имам в джобовете си още няколко с истински работни данни. Дори не знаех какво изпращам. И не знам кой пъхаше дисковете в моето шкафче. — Молтън изгледа изпитателно Садлър. — Не мисля, че сте имал особено голям шанс да ме разобличите. Единствената опасност беше да не заловите свръзките, чрез които информацията стигаше до мен. И пак можеше да ми се размине. Всеки модул имаше и свое предназначение в изследванията ми. Дори модулаторът беше част от спектрален анализатор, от който се отказах, но не го разглобих. А предаванията на компресирани сигнални пакети продължаваха по-малко от минута. После се занимавах с наблюденията си.
Садлър го гледаше с нескрито възхищение. Чувстваше се по-добре, отървал се най-сетне от отдавнашното чувство за безпомощност. Нямаше за какво да се упреква. Друг агент също не би разкрил с какво се е занимавал Молтън в Обсерваторията. Вината се падаше на хората от Сигурността в града и в „Проект Тор“, които е трябвало да спрат изтичането на информация.
Искаше му се да зададе още един въпрос, но не се престраши. А и не го засягаше. Вече знаеше отговора на „как“, можеше и да не научи „защо“.