Сещаше се за няколко възможни обяснения. Човек като Молтън не би се продал за пари или власт. Някакво дълбоко чувство го бе тласнало точно по този път и през цялото време е бил убеден в правотата си.
Молтън вероятно разгада мислите му, защото стана и отмести една от вратичките на старомодната библиотека.
— Веднъж се натъкнах на афоризъм, с който често се утешавах — промълви той. — Не знам дали трябва да го смятаме за израз на цинизъм, но пък е правдив. Изрекъл го е френският държавник Талейран преди четири века: „Искате да знаете що е измяна? Зависи колко време след деянието питате.“ — Върна се с две чаши и голяма бутилка. — Това ми е хоби. Последната реколта от Хесперус. Французите ни се подиграват, но за мен е по-добро от всяко земно вино. — Докоснаха чашите си една в друга. — Да пием за мира между планетите — предложи професор Молтън — и дано никому повече не се налага да играе роли като нашите.
Спомените се рояха в главите им, но нямаше враждебност. Не измислиха какво повече да си кажат — и за двамата историята свърши завинаги.
Молтън съпроводи Садлър по коридора и му обясни как да продължи, след като слезе на шестоъгълния площад. На връщане замалко не го събориха няколко заливащи се от смях дечица, които търчаха към игралната площадка в Девети сектор. Коридорът се изпълни за миг с техните тънички гласчета, които отшумяха като внезапен порив на вятъра.
Усмихна се, съпровождайки ги с поглед. И той се бе погрижил да не ги чака тревожно бъдеще. Това беше най-голямата и истинската му утеха. Не можеше да си представи, че сред човечеството отново ще настъпи такъв разкол. Защото над него, над куполите на Средищния град, неизчерпаемите богатства на Луната отлитаха към всички планети, които хората наричаха свой свят.