— Ако това стане — усмихна се сдържано Садлър, — бих предпочел да не знам предварително. Питам се дали онази бандитка в Дракон е погълнала някакви планети?
— Това никога няма да научим. Но сигурно често има и такива произшествия, защото поне една звезда от десет има планети.
Смразяваща идея… Садлър се опитваше да не си представи как едва ли не всяка секунда някъде из Вселената цяла слънчева система заедно със странната си и чужда на човешката мисъл цивилизация изчезва мигновено в космическата пещ. Животът беше прекалено крехък, стъпил върху острието на бръснача между студа на вакуума и пламъците на звездите.
Поклати печално глава. На хората като че не им стигаха опасностите, изобилстващи в природата. Отново стъкмяваха с увлечение собствената си погребална клада…
За почти същото се замисли доктор Молтън, макар и доста по-жизнерадостно. Нова Драконис беше на повече от 2000 светлинни години от Земята. Яростните вълни на стихията се носеха в пространството още от времето на Христос. През това време бяха достигнали милиони звездни системи, за да стреснат и предупредят обитателите на хиляди светове. Той не се съмняваше, че и в момента някъде по повърхността на тази сфера с диаметър 4000 светлини години други астрономи, ако ще и с коренно различни очи и уреди, улавят излъчването на умиращото светило. Стори му се още по-необикновена представата, че някъде в безкрая други наблюдатели, за които цялата галактика е само мътно петънце, ще забележат след стотици милиони години как тя изведнъж е усилила двойно блясъка си…
Молтън седеше пред контролния пулт на обляната в мека светлина зала — и кабинет, и работилница за него. Отначало не се различаваше почти с нищо от останалите помещения в Обсерваторията, но вече всичко носеше отпечатъка на личността му. В единия ъгъл стърчеше ваза с изкуствени цветя, едновременно нелепа и желана гледка тук. Беше единствената проява на чудатост у Молтън и никой не му се присмиваше. Сдоби се с тази красота от восък и тел в Средищния град, променяше често подредбата на цветята толкова изкусно, че сякаш всеки ден букетът беше нов.
Понякога Уилър се опитваше да го закача за това хоби — твърдеше, че издавало носталгия и желание да се върне на Земята. В действителност Молтън бе напуснал преди три години Австралия и по нищо не личеше, че бърза да се прибере у дома. Твърдеше, че и сто живота няма да му стигнат да си свърши работата, затова предпочитал отпускът му да се трупа и някой ден да го използва наведнъж.
До вазата беше металният шкаф с хилядите разпечатани спектрограми, които бе натрупал от изследванията си. Винаги подчертаваше, че не е теоретик в астрономията. Просто наблюдаваше и записваше, на други се падаше задачата да обясняват какво е открил. Случваше се възмутени любители на математическите анализи да го укоряват, че никоя звезда не можела да има такъв спектър. Тогава Молтън ровеше в картотеката си, уверяваше се, че няма никаква грешка, и отвръщаше: „Не се сърдете на мен. Вървете да спорите с майката природа.“
Остатъкът от площта заемаха купища оборудване, което би сащисало всеки лаик, а и мнозина астрономи оставаха озадачени за предназначението на уредите и апаратите. Повечето Молтън сглоби сам или поне ги проектира, а изработката остави на своите помощници. И през последните две столетия всеки специалист по практическа астрономия си оставаше електротехник, инженер и физик… а с нарастването на разходите за тези технически чудеса — дори специалист по лобиране и реклама.
Командите се понесоха по кабелите, когато той зададе новите асцендент и деклинация. Много по-нагоре големият телескоп се завъртя като чудовищно оръдие и се насочи на север. Великанското огледало в дъното на конструкцията събираше един милион пъти повече светлина от човешкото око и с възхитителна точност я съсредоточаваше в един-единствен лъч. Той пък на свой ред прескачаше от огледало на огледало като в перископ и накрая стигаше до доктор Молтън, за да бъде разнищен според желанията на учения.
Ако бе погледнал направо в окуляра, блясъкът на Нова Драконис щеше да го ослепи. А и очите не можеха да му покажат нищо в сравнение с техниката. Молтън включи електронния спектрометър и го пусна в режим на сканиране. Уредът щеше да проследи прецизно спектъра на свръхновата звезда — през жълтото, зеленото, синьото до ултравиолетовото много извън обсега на човешкото зрение. Неоспоримият запис на интензивността на всяка спектрална линия би могъл да послужи на астрономите и след хилядолетие.