Авторско право върху преводи и преработки
Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.
Всички права върху този превод, принадлежат на denensita
За още наши фен преводи посетете раздела ни
«Ние превеждаме — вие четете»
във форум «България Свят» —
http://bgworld.forumotion.com/f224-forum
Земно привличане — Л. Дж. Кастило
Отказвайки да се подчини на желанията на родителите си, Никол Ашфорд оставя миналото зад гърба си и поема по свой път в живота. Като всеки упорит студент, нищо не е в състояние да отклони Никол от преследване на мечтите и постигане на целите, които си е поставила. Но когато среща сексапилния и навъсен професор Купър, светът й се обръща с главата надолу. Въпреки сдържаното му и мрачно държание, Никол не може да отрече привличането, което изпитва към него, сякаш самата природа крои планове за двама им. Отказвайки да се поддаде на желанието Никол се опитва да държи Купър далеч от мислите си, но не може да се бори срещу копнежа и привличането, особено когато това привличане я оставя без дъх.
Първа глава
— Това вече наричам къща, Никол. Прекрасна е!
Оставих куфара с китарата си на земята и застанах до най-добрия си приятел, Грег Милър, зяпайки към това, което би трябвало да е къщата на леля Бърнадет. Пътуването през цялата страна от Ню Йорк до Тексас сигурно бе изпържило мозъчните ми клетки, или може би това се дължеше на заслепяващите неонови стени.
Къщата представляваше дъга от цветове. Едната страна беше яркозелена, с множество символи за мир, нарисувани около всеки един от прозорците. Нещо, което приличаше на коледни лампички, минаваше по дължината на целия покрив и се увиваше около всеки инч на лилавата веранда отпред. Дузини диви цветя покриваха двора, а най-вдясно имаше зеленчукова градина.
— Не може да е това — огледах се наоколо в търсене да уличен номер.
Беше ми трудно да си представя, че човекът, който живееше тук, може да е роднина на майка ми. Можех да я чуя в главата си как казва нещо от рода на: «Не е подобаващо за един Ашфорд да живее на подобно място».
— О, виж! Климатици! — каза Грег — Мислиш ли, че изисканият ти, класически задник ще се справи без централна климатизация?
— Разбира се, че да — преглътнах, взирайки се в двете малки метални кутии, които стърчаха до прозорците. Бях извън приятната си, охладена кола от две минути, а дрехите ми вече бяха подгизнали от пот. Бях чувала, че в Тексас е горещо, но не очаквах да е чак толкова!
— И според семейството ми нямам и частица класика в тялото си — продължих аз.
Името Ашфорд беше известно сред кръговете на класическата музика. Родителите ми бяха концертни пианисти, които обикаляха света. Когато хората откриеха кои са те, често ме поглеждаха със завист и ме питаха какво е чувството да си тяхна дъщеря. Винаги отвръщах учтиво като «Прекрасно е» или «Те са страхотни родители». Не знаеха, че бродех из празните стаи на триетажната ни къща, молейки се да имаше някой, с който да поговоря. Не знаеха, че когато се качих на сцената за дипломирането в гимназията и погледнах към публиката, единственото познато лице, което видях, беше това на Грег, защото родителите ми бяха заминали на концерт в Австралия. Само Грег знаеше, че стоях и проливах сълзи в новото си лъскаво BMW Z3 с двупосочен билет първа класа за екскурзия до Лондон… и двата подаръка за завършването от родителите ми.
Грег знаеше, защото единствено той беше там.
Това беше преди две години, но все още болеше от спомена. Само ако не бях такова голямо разочарование за тях. Бях обикновена. Никакъв талант… Е, освен ако да се научиш да свириш на китара сам не се считаше за такъв. Ако леля Бърнадет не ми беше подарила китарата за завършването, сигурно още щях да вярвам, че нямам никакви музикални умения. Не че родителите ми одобриха. Щом не беше класическо, значи не беше истинска музика.
— А като говорим за така нареченият ми изискан задник, имам само тази кола и — бръкнах в джоба си — тридесет долара и петдесет и два цента на името си.
Трябва да призная, че бях малко уплашена от решението си да се запиша в колеж в Тексас. След като бях обикаляла из Европа в продължение на две години, напълно издържана от родителите си, които бяха сметнали, че това ще бъде прекрасен начин да опозная «културите», бях взела решението да поема по свой път. Бяха полудели, когато им казах, че ще уча в държавния Тексаски, вместо в Колумбийския университет. Беше най-бурната реакция, която бях предизвиквала в тях от години. Дори отмениха концерта си в Цюрих и долетяха обратно в Ню Йорк, за да се опитат да ме разубедят. Но вече бях решила. Не се отказах, дори когато ме заплашиха, че няма да ми помогнат и със стотинка. Толкова бях горда със себе си. Бях отстояла желанието си, въпреки че нямах и представа как щях да платя за колежа.