Очите му се върнаха върху лицето ми.
— Това е последният, който ми трябва преди да завърша, и е единственият, който не пречи на футболните тренировки.
— Радвам се да чуя, че имаш ясни приоритети.
Грег се обърна към мен с ококорени очи.
— Какво?
— Касъ остъчно мъвай — каза той, стискайки зъби и усмихвайки се фалшиво. Беше като професионален вентролог. Имаше страшен талант и очевидно беше хлътнал по Травис.
— Вадете листи и моливи — един строг глас проехтя силно в залата.
Вратата в предната част на стаята се затръшна, когато професорът закрачи към катедрата. И веднага щом видях лицето му, ми се прииска да умра.
Господин Задник с цялата си заднишка прелест изгледа гневно зад катедрата.
Оу, по дяволите! Господин Задник беше Професор задник. Моят професор.
— След няколко минути ще правите тест. Изисквам високи постижения в този курс. Предвиждам, че половината от вас ще отпаднат до края на деня, а още една трета ще се откаже до края на седмицата. Благодарение на неадекватната ви гимназиална подготовка, този тест ще ми позволи да преценя колко трябва да си занижа очакванията.
Студентите подскочиха в местата си, когато тръшна куфарчето си върху катедрата. Докато тършуваше из куфарчето си, изваждайки купчина листи, забелязах, че на челото си имаше пот. Беше твърде топло за спортно сако. Когато повдигна ръка, за да избърше чело, кафяво петно от кафе се подаде под закопчаното сако.
— Прецакана съм.
— Не се притеснявай. Ще се справиш добре. — каза Грег.
— О… Ъ-ъ… Да, теста. — Не бях толкова притеснена от теста, колкото че професор Купър можеше да ме забележи. Отпуснах се надолу в мястото си. Аз бях виновна за закъснението му. А той изглеждаше адски вбесен.
Професор Купър вдигна поглед и сканира залата. Студентите се загледаха в него, сякаш нямаха представа за какво говори. Вероятно все още бяха в шок.
— Искате покана ли? Листи. Моливи. Веднага!
Настана суматоха от движения, когато студентите побързаха да извадят материалите си. Предполагах, че си бяха мислили, че тъй като е първият ден на класа, щеше да я кара по-спокойно. Повечето професори четяха списъците с имена, говореха за учебната програма и приключваха.
— Хей, човече, имаш ли молив? — Травис прошепна към Грег.
— Да, разбира се — Грег, който изведнъж си беше възвърнал гласовите данни и който изглеждаше твърде нетърпелив да помогне, затършува трескаво за друг молив. Погледна ме веднъж и опъна кока ми.
— Хей!
— По време на теста искам тишина.
Гласът на професор Купър прозвуча твърде близо. Преглъщайки, погледнах бавно нагоре и той беше там, с цял куп тестове в ръка и изгарящи сапфирени очи.
Мамка му! Беше ме познал.
— Мислите ли, че ще успеете да я пазите, госпожице…?
— Ашфорд — изписках.
— Госпожице Ашфорд. Моля свалете си слънчевите очила. Преписването няма да бъде толерирано в този клас.
— Аз не… ъм, да сър, професор, сър, Купър — заекнах, докато се заех да сваля очилата. Веднага щом ги махнах, погледнах обратно към него.
Сините му очи се разшириха, когато се сключиха с моите. В този момент, цялото му лице се промени. Строгостта беше изчезнала.
Картини и звуци се появиха отново в съзнанието ми — диско топка, ски, пухкави бели облаци и смехът на малко момиченце. Смесица от чувства преминаха през мен — объркване, щастие, мъка.
Хванах се за чина, замаяна от всичките тези сетива. Опитах се да погледна настрани, да избягам от стаята. Разпадах се. Но не можех да откъсна поглед. Нещо ме задържаше към него сякаш бях привличана от гравитацията.
— Никол — прошепна той.
Премигнах, объркана от внезапната вълна на еуфория, когато изрече името ми. Какво ставаше? Защо не можех да извърна поглед? Откъде знаеше името ми?
— Да, професоре?
Сякаш събуждайки се от сън, нежността изчезна от лицето му и изражението му отново стана сурово.
— Опитай се да не разлееш нищо върху тези.
И пусна теста в скута ми.
Пета глава
Какво, по дяволите, беше това?
Обърнах листа, надявайки се, че нещо приличащо на английски ще се появи като от магия. Имаше всякакви странни знаци и завъртулки на страницата. Нямах идея какво бяха, нито какво означаваха.
Захапах молива си, усещайки как на челото ми се появяват капчици пот, въпреки че в стаята беше хладно. Нямаше нищо по-лошо от часовника, който тиктакаше, напомняйки ми, че оставаха четиридесет и пет минути, за да си изкарам главата от задника или да се проваля на първия си изпит. Какво по-голямо напрежение от това?
Изпъвайки рамене се загледах в първия въпрос. Нямаше да позволя на откачените си халюцинации да ми се изпречат на пътя. Беше очевидно, че стресът от започването на университета заплашваше да ме хване в клопката си, но аз нямаше да му позволя. Какво си мислех? Че професор Купър някак си магически знаеше името ми? Имаше списъка с учениците, а аз му казах фамилията си. Пф!