В момента, в който го приближих, усетих отново онова познато привличане. Тъкмо щях да подхвърля листите и да избягам, когато един студент ме блъсна отзад. Препъвайки се напред, ръката ми се докосна до тази на Купър. Той отскочи назад, сякаш го бях опарила.
Очаквайки да видя отново онези студени очи да ме гледат гневно, премигнах когато срещнах две разтопени сини езерца. Устните му се разтвориха, сякаш щеше да ми каже нещо. И аз зачаках със затаен дъх, борейки се срещу привличащата сила, която ме караше да се заровя в гърдите му. Даже не познавах мъжа, но все пак можех да видя болка, надежда и объркване дълбоко в очите му, когато ме погледнеха.
Сякаш чул въпроса ми, той бързо овладя изражението си, придавайки си строг и професионален вид и избягвайки погледа ми, сякаш се предпазваше от мен.
Но това беше лудост. Защо ще се страхува от мен? Той беше професорът.
Безмълвно го предизвиках да ме погледне отново. Привличането, което изпитвах към него, ме побъркваше. Придвижих се по-близо, приближавайки ръката си към неговата. Тъмните му мигли се спуснаха надолу, когато той сякаш започна да води някаква вътрешна битка със себе си.
Погледни ме.
— О, професор Купър. Толкова се радвам, че успях да се запиша отново за часовете ви. — Джиана измъкна тестовете от ръката ми и ги хвърли при останалите върху катедрата.
Професор Купър вдигна поглед. Очите му се сключиха за момент с моите преди да се преместят върху Джиана.
— Госпожице Ферили, радвам се да ви видя отново. Може би този път ще се справим по-добре?
— Може би, ако получа малко допълнителна помощ… — Тя запърха с мигли.
— Разбира се, елате с мен. Можем да си уговорим час през работното ми време.
Той ме подмина следван от Джиана плътно зад него. Стоях там като глупачка с отворената си уста. Бях бясна. И това, което ме вбесяваше повече, беше фактът, че не знаех защо съм бясна.
Шеста глава
Затътрих се в къщата на Рейнбоу и се проснах по лице върху един лилав барбарон.
Денят въобще не беше минал добре. Да имам откачени сънища през нощта беше повече от достатъчно. Последното нещо, от което се нуждаех, е да ги имам и през деня. Дори след часа на Купър, продължих да виждам странни картини, които изскачаха в главата ми, докато обикалях кампуса. Успях да издържа часа по съдържание и въвеждане по психология. Едва. Поради някаква странна причина, не можех да избия Купър от главата си. Беше вбесяващо.
Обърнах се по гръб и се загледах в покрития с мрежа таван. Имах есе за писане и четири глави за четене по психология. Бях изморена и гладна, защото не исках да харча малкото пари, които ми бяха останали за десет доларов сандвич. И все още нямах работа.
Замислих се за шишенцето с хапчета в нощното ми шкафче и въздъхнах. Грег беше прав. Трябваше да започна да ги взимам отново.
— Никол! Ти ли си?
— Да — изправих се и тръгнах към кухнята. Ефирната рокля на Рейнбоу се носеше около глезените й, докато тя се движеше от хладилника до печката и тананикаше.
— Хубава песен, коя е?
— Блакбърд — тя спря и отметна къдравата си коса от лицето. — Спомням си деня, в който Кросби, Стилс, Неш Енд Йънг я свириха в Удсток. Тогава беше първият път, в който бях с… ъм, няма нужда да знаеш тази част. Както и да е, Грег ще вечеря ли с нас?
— Да, писа ми. Идва насам. Мога ли да помогна с нещо?
— Разбира се. Можеш да сложиш наденичките там върху грила.
— Ядеш наденички?
— Те са от тофу. Без грам месо, но също толкова вкусни.
Повдигнах едно бледо, продълговато нещо. Толкова беше трудно да си представиш, че нещо, което изглеждаше така, щеше да е вкусно, но бях толкова гладна, че бях готова да ям каквото и да е на този етап.
— Е, как беше първия ден от студентския живот?
— Добре. — Бях такава ужасна лъжкиня, защото Рейнбоу повдигна вежда при отговора ми.
— Аурата ти ми казва друго.
— Моята аура?
— Да, днес е леко кално синя. Сякаш се страхуваш от нещо.
— Не е нищо сериозно наистина. Не започнах добре с професора си по химия. Държа се малко като… като арогантен задник. — Нямаше как да се каже другояче.
— Обикновено са такива.
Засмях се.
— Ако трябва да съм честна, всъщност му съсипах ризата и заради мен закъсня за час. Опитах се да се извиня на професор Купър, но това само влоши нещата.
Купата се изплъзна от ръцете й и се разби на земята. Лицето й пребледня.
— Добре ли си? — приведох се напред, за да събера парченцата около босите й крака.
— Купър ли каза? Джаксън Купър?
— Да, познаваш ли го?
— Разбира се. Много хора го познават. Той е един от водещите изследователи в областта си. — Тя хвана метлата и се зае да мете безупречно чистия под.— Колко интересно, известен биохимик като него да преподава химия на първокурсници. Е, значи беше сприхав?