— Не мисля, че ще ги взимам повече. Имат странни странични ефекти.
— Имаш предвид оргазмите ли?
— Грег! Нямах това в предвид.
Странните чувства, които бях имала през първия ден от семестъра, не изчезнаха. Всъщност се засилиха. Ако влезех в някоя от класните стаи или сграда, през тялото ми преминаваше тръпка. Дланите ми се изпотяваха и сърцето ми забиваше бързо. Сякаш имаш паник атака. Беше още по-силно, когато бях в часовете на Купър. Но в момента, в който той влезеше, върху тялото ми се разливаше спокойствие като топло одеяло.
Това, което беше дори по-странно, беше, че постоянно се чувствах така сякаш някой ме наблюдава в неговите часове. Отначало мислех, че е Травис. Но когато погледнех към него, той винаги се правеше на палячо заедно с Грег. И за един напълно откачен момент, си бях помислила, че Купър ме наблюдава. Изхвърлих тази мисъл от главата си, защото, както бях казала, мъжът ме избягваше сякаш бях чумава.
— Знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко, нали? — изражението на Грег беше сериозно. Знаех точно какво си мислеше. Беше загрижен, че притеснението да се справя добре в часовете ми въздействаше, също както и проблемите ми с парите.
— Знам. Точно затова те обичам повече и от китарата си — усмихнах му се.
— Ау, издигам се. Миналата година ме обичаше повече от айпода си. — сръчка ме закачливо, след което грабна раницата си. — О, между другото, Рейнбоу каза, че Лу се е върнал в града. Направи ми услуга и ми вземи едно двойно еспресо, става ли? Двамата с Травис, ще стоим будни цяла нощ за да учим за часа на Купър. Професор Готин ми обърква свободното време. Все още не съм имал време да дебна за нощен клуб в този град. Как ще си намеря някой без малко нормална диско музичка? Ако този абсурд продължи ще бъда принуден да се отпиша от часа.
Случи се отново.
В момента, в който поставих ръка върху дръжката на вратата на Джитърс, по гърба ми полази тръпка.
Със или без хапчета, определено полудявах. Бях стигнала дотам, че сериозно обмислях дали да не посетя университетския център по консултации.
Надникнах през стъклената врата, чудейки се какво в това място ме караше да се чувствам толкова нервна. Беше типичното кампус кафене. Хората отпиваха от айскафетата си. Други държаха фунийки със сладолед в ръка. Студентите стояха около масите, учеха, смееха се и разговаряха с приятели. Дори няколкото смели душици, които бяха пренебрегнали жегата и бяха седнали отвън на верандата, приличаха на нормални студенти, които просто си вършеха техните си неща. Но тялото ми реагираше така сякаш бях звездата в някой филм на ужасите или нещо подобно. Не можех да накарам препускащото си сърце да забави темпо.
Лъч светлина се отрази в стъклената врата и улови вниманието ми. Обърнах се и се загледах в една сграда от другата страна на улицата. Над входа, една табела направена от изрязано стъкло проблесна на слънцето.
Клуб Вортекс.
— Мога ли да ви помогна?
Момиче облечено с престилка, с името Джитърс, изписано на гърдите, се усмихна. Носеше поднос с празни чаши от кафе и смачкани салфетки.
— Съжалявам. Препречвам ви пътя — отворих й вратата.
— Благодаря. Търсите ли някого? — попита, когато я последвах вътре.
— Да, собственика Лу. Той ту…
В момента, в който стъпих в Джитърс, в съзнанието ми се появиха картини: въртящи се разноцветни светлини, мигащ прожектор, музика думкаща от големи тонколони. Толкова бяха ясни, че се препънах и се наложи да се хвана за стола на една близка маса, за да не се блъсна в нея.
— Лу! Някой е дошъл да те види!
Я се стегни! Стиснах зъби и избутах виденията, които продължаваха да се въртят в главата ми.
— Идвам! — извика един мъжки глас.
В момента, в който видях Лу, всички странни чувства и картини бяха забравени. Опитах се да не зяпам към ниския, набит мъж, който вървеше към мен. Също като Рейнбоу, беше облечен с шарена тениска. Но за разлика от леля ми, която имаше цяла планина от къдрава коса, той имаше само един тънък, черен кичур.
Върху лявата страна на главата си.
Който се увиваше до дясната.
Многоцветната лента за глава на челото му изглежда беше единственото нещо, което държеше кичура на място. Дори с творческите завъртулки върху главата му, беше пределно ясно, че е плешив.
Той спря и се загледа над кръглите си очила, които се бяха плъзнали до върха на носа му.
— Познавам ли те?
— Ъм, не. Е, донякъде. Леля ми Рейнбоу, каза че може да търсиш персонал. Аз съм Никол.
— Никол? Никол? — той почеса главата си. Кичурът коса не се помръдна и с милиметър. Бях впечатлена.