Погледнах спестяванията си в ръката ми.
Да, бях прецакана.
Избрах Тексаския университет, защото беше възможно най-далеч от Ню Йорк и леля Бърнадет живееше близо до кампуса. Не я бях виждала от години, а единствената снимка с нея, която майка ми беше позволила да държим в къщи, беше от семейна коледна сбирка, направена някъде в началото на осемдесетте. Мама мразеше всичко, което й напомняше за живота й в Тексас. Била си тръгнала в момента, в който срещнала баща ми, и никога повече не погледнала назад. Слава богу, леля Бърнадет ме съжали и ме прие да остана при нея колкото поискам.
— Казах ти да ме оставиш да ти помогна с паричния проблем — обади се Грег.
— Няма начин. Правя това сама.
— Добре, госпожице Упорита. Нека тогава да свалим багажа и да се настаним, за да можем да ти намерим работа. Въпреки че не съм сигурен, че тази къща е достатъчно голяма за всичките ни неща.
— Всичките ни неща? — засмях се, закрачих до задната част на жълтия подвижен фургон и отключих вратата. Тя се нави нагоре, разкривайки цяла стена от клатещи се кутии, на всяка, от които пишеше името му.
— Нямаш ли предвид твоите неща?
Той премигна невинно.
— Нямам представа за какво говориш.
— Грег!
— Добре де, добре. Извини ме задето не искам да се обличам така, сякаш току-що съм станал от леглото.
— Само защото не нося папийонка не значи, че съм старомодна.
— Ауч. Удряш под кръста, а Ашфорд? — Лицето му почервеня. — Не мога да повярвам, че повдигна тази тема. Заклехме се с кръв, че никога няма да говорим за първият ми и последен моден гаф. Беляза ме за цял живот. Буквално. Виждаш ли?
Той поклати пръста си, същия, който бях убола с ножа за писма на баща ми, когато бяхме в училище.
Усмихнах се и се сетих за първият път, когато го срещнах. Бях в трети клас, а той в първи. Отивах на частният си урок по цигулка, или както го наричах аз — «половин час в подлудяване на учителя ми по музика със симулиране на звука на разгонена котка», когато видях няколко деца да закачат най-сладкото момченце. С гъстата си светлокестенява коса, големи сини очи и червена папийонка кой не би го помислил за очарователен… — очевидно не и двете момчета, които бяха два пъти по-големи от него. Това беше единственият път, в който бях благодарна, че родителите ми ме бяха записали на уроци по цигулка. Калъфът беше влязъл в употреба, когато го използвах да фрасна побойниците по главите. Няма нужда да казвам, че повече не притесниха Грег. Оттогава бяхме най-добри приятели.
Повечето хора ни мислеха за брат и сестра. И двамата имахме еднакъв цвят коси и бяхме стройни. Въпреки че бих убила за бебешко сините му очи, вместо за моите синьозелени.
— Спри да преувеличаваш. Беше съвсем леко боцване — отвърнах аз.
— Добре, нямам белег, но не преувеличавам, когато ти казвам, че приличаме на фотосесия «преди» и «сега».
— Спри се, злобарче — засмях се и го сръчках закачливо.
— Аз? Злобен? Имам спомен за някой друг, който изхвърли дисковете ми с Шер през прозореца, някъде между Нашвил и Мемфис.
— Четиринайсет часа Шер беше достатъчно. Ушите ми кървяха.
Той кръстоса ръце и се нацупи.
— Добре, ще ти се реванширам. Ще те заведа на концерта й.
— Да бе. Концерт в това малко градче? Не мисля.
— Не е толкова малко. Има МОЛ, а и ми се стори, че видях дискотека.
— Видях търкаляща се суха трева, Никол! Търкаляща се суха трева!
Той ми се усмихна и ми намигна. Винаги ме закачаше, когато бях изплашена или нервна. Това беше неговият начин да ме разсее и винаги успяваше да ме накара да се засмея.
— Не знам какво щях да правя без теб. — Никога не бях очаквала, че ще дойде с мен в Тексас. Бях се приготвила за сърцераздирателно сбогуване и огромна телефонна сметка, защото беше невъзможно да мине и ден без да говоря с него. И тогава, два дена преди обявената ми дата на заминаване, той се появи на входната ми врата с миниван спрян на алеята и заяви, че ще дойде с мен.