— Ако бяхте отделила повече време да учите и по-малко да пърхате от момче на момче, можеше и да имате по-добър резултат. Това е институция за висше образование, не парти-зона.
Застивайки, принудих дясната си ръка да остане на мястото си и да не полети във въздуха, залепяйки се за дразнещо красивото му лице.
Кой беше той да ми казва с кого да излизам? Присмял се хърбел на щърбел, а? Исках да го попитам за Джиана.
— Първо на първо, социалният ми живот не е ваша работа. И за ваша информация, не съм такава каквато ме изкарвате. Даже не излизам с никой. Не че това ви влиза в работата.
— Не, не ми влиза в работата. — Лицето му посърна за момент и в очите му премина копнеж преди да овладее изражението си. — Но е моя работа да се грижа за благосъстоянието на студентите си и да изтъквам потенциал, когато видя такъв.
Ето. Каза го отново! Мислеше ме за умна. Размекнах се за момент преди отново да ме зашлеви с думите си.
— Приемете съвета ми и стойте далеч от Травис. Не е за вас.
— Не можете да ме командвате. Не сте ми баща.
Лицето му се изкриви сякаш го бях пробола с нож. Премигнах и маската се върна отново на мястото си, а аз се зачудих дали не си го бях представила.
— Мога да излизам, с който си поискам — добавих.
— Предложих ви го само във ваша полза. Ако ме извините, имам други студенти, които желаят вниманието ми.
Онемяла се загледах в него, докато се върна обратно към масата и заговори с група студенти, които го чакаха.
— Лоши новини? — попита Травис, когато се върнах при него.
— Не, просто си взех изпита.
Поглеждайки към оценката той се усмихна.
— Не е зле.
— В настроение съм за празнуване. В колко часа ще ме вземеш в събота? — гласът ми беше толкова висок, че проехтя из стаята.
Студентите зашепнаха, когато се взираха в мен и Травис. Всички бяха чули.
Когато минахме покрай Купър, не можех да не се усмихна, когато видях как застива. И той беше чул.
Да, вземи това, професор Любопитко.
Когато с Травис излязохме от стаята, той постави ръка ниско на гърба ми. Усмихнах му се, докато говореше оживено за плановете си за събота вечерта. Опитах се да се съсредоточа върху това, което казваше, но единственото, за което можех да мисля, беше отчаяното изражение върху лицето на Купър и как беше останал сам, стискайки катедрата с ръка, докато ни гледаше как си тръгваме.
Дванадесета глава
Не можех да повярвам, че бях казала на Травис, че ще изляза с него в събота. И още по-зле не можех да повярвам, че казах на Лу, че ще открия вечерта на талантите с китарата си.
Лу не ми беше казал, че ще рекламира събитието в университетския вестник.
С моя снимка.
На цяла страница!
Трябваше да се досетя, когато Грег напусна къщата рано сутринта хилейки се така, сякаш беше скроил нещо. Напоследък излизаше доста често с Травис, уж ходеха на фитнес и тренираха. Затова не се усъмних, докато не се оказах седнала на масата в кухнята и взираща се в лицето си на вестника.
Този плъх щеше да си го получи. Той беше единственият човек, който имаше моя снимка, на която свиря на китара.
Огледах препълненото кафене. Мислех, че ще свиря за Рейнбоу, Грег и може би за още няколко души, тъй като четвъртъците бяха спокойни. Всяка маса беше пълна.
Простенах и ударих глава в плота. Може би ако се престорех на болна, можех да се измъкна от това и от срещата си с Травис. Щях да отстраня с един куршум, два заека.
— Нервна ли си, скъпа?
Погледнах нагоре. Рейнбоу стоеше от другата страна на плота. Беше толкова красива и естествена, облечена с изумрудено зелен потник и тъмни панталони. Червената й коса се спускаше по раменете й в оформени къдрици. Даже имаше лек цвят на устните си.
— Малко.
— Ще се справиш чудесно. Грег ми каза, че свириш много добре. Толкова е развълнуван, че ще те чуе да свириш отново. Каза, че отдавна не си го правила и че те кара да се усмихваш.
Въздъхнах. Толкова беше трудно да му се сърдиш. Бях толкова заета с часовете, оправяйки се с Купър и откачените халюцинации, че не бях имала време да свиря.
— Рейнбоу Скай! Не ми казвай, че всъщност си излязла от къщата без Медоу. — Лу изтича до Рейнбоу и я прегърна. Беше ми трудно да си представя дивите бягства, за които Рейнбоу беше намекнала, когато са били в Удсток. Беше по-нисък от нея с една глава, въпреки че тя беше с ниски обувки.
— Медоу все още е в Тибет — въздъхна тя. — Искаше ми се да е тук. Щеше да й хареса. Къде е Грег? Не отиде ли да ти вземе китарата?
— О,точно така — Лу щракна с пръсти. — забравих да ти кажа, Нина.
— Никол.