— Да, Никол — сключих поглед с Рейнбоу. Изражението на лицето й беше развеселено. — Грег се обади преди час, за да каже, че ще закъснее. Нещо свързано с розов чай. Или май беше рай.
Лу почеса глава.
В този момент, Грег влетя в кафенето с Травис плътно след него. Лицето му беше почервеняло. И двамата се задъхваха сякаш сяха бягали.
— Розови чаени чаши — изпъшка Грег.
— Закъсня — казах аз — И звучиш като лунатик.
— Розови чаени чаши — повдигна ръка и поклати глава. — Има… розови чаени чаши… в МОЛ-а… паркинга.
— Какви ги говориш? И ето. — Подхвърлих им по едно шише вода — Изглеждате така сякаш ще припаднете всеки момент.
— Мерси — Травис се усмихна. Присвих очи и погледнах от него към Грег. Не знам защо, но имах странното чувство, че бяха намислили нещо.
— Розови чаени чаши. Нали знаеш. Онези, в които се въртиш — Грег каза отпивайки от водата. — О, ето ти китарата. Това нещо става доста тежко, след като пробягаш няколко пресечки.
— Колата ми се развали в МОЛ-а — обясни Травис. — Бяхме на път за тук, когато Грег видя карнавала. Не спря да говори за него, докато не спрях колата, за да го видим.
— Карнавал, Никол! — Очите на Грег блеснаха. — Трябва да отидем. Утре. Приеми го като празненство по случай рождения ти ден. Имат даже от онези въртележки, които те оставят в безтегловност. Нали ги харесваш.
— Става ми лошо от чаените чаши — отворих калъфа на китарата си, за да се убедя, че е наред. Кой знаеше, в какво я е удрял по пътя до тук.
— Оу, хайде де. Ще бъде забавно.
— Ами ти? — попитах Травис.
— Утре е петък.
— Да? И? — защо ме гледаше толкова странно?
Изгледа Грег с поглед, който казваше: «Тя шегува ли се?».
— Имаме си куотърбек тук. Ранният следобед в събота имат мач?
— И? — все още не разбирах.
— Мъжът трябва да си пази силите за играта, жено — Грег завъртя очи.
— И за срещата ни в събота вечерта — Травис смигна.
Ъгх, мъже.
— Моля те, Никол — Грег ме погледна с тъжните си очи.
Мразех, когато правеше това.
— Ще бъде забавно. А и без това си ми длъжница.
— Длъжница?
— Да, двамата с Травис ще ходите в клуб Вортекс без мен — нацупи се той.
Очите ми се преместиха върху Травис, който изведнъж беше много заинтересован от етикета на бутилката с вода.
Да, определено ставаше нещо.
— Можеш да дойдеш с нас. Той няма да има нищо против. Нали, Травис?
Изненадан, очите на Травис се стрелнаха към Грег. Сякаш чакаше за наставленията на Грег.
— Не мога — Грег се приведе и прошепна. — Майка ми ще идва на посещение. Иска да поговорим.
— Защо не си ми казал досега? — прошепнах ядосано. — Ще откажа срещата си. Искам да съм до теб.
Това беше огромен напредък. Майката на Грег беше плаха жена. Никога не се беше опълчвала срещу желанията на съпруга си, а той ги беше заявил съвсем ясно.
— Трябва да се справя с това сам — сериозните му очи се вгледаха в моите. — Ще ти разкажа всичко по-късно. Обещавам.
Той се изправи и се усмихна.
— А сега за карнавала.
Погледнах към светлосините му очи. Болка и страх се криеха зад игривата му усмивка. Карнавалите никога не са ми били присърце. Нещо в тях винаги ме караше да се чувствам тъжна. Но ако можех да го разсея да не мисли за предстоящата среща с отчуждената си майка поне за една нощ, тогава чаени чаши пригответе се идвам.
— Добре, добре. Ще отидем на карнавала утре. Само ми обещай да не ме освиркваш тази вечер.
— Кога съм те… а, да! — Той се закиска. Последният път, когато бях свирила пред публика, беше през юношеските ми години. Двамата с Грег бяхме спорили за песента, която щях да свиря. Аз исках да е Крийп на Рейдиохед. Той преминаваше през фазата си на Селин Дион и искаше да свиря «My heart will go on». Инатът ме освиркваше и съскаше неодобрително през цялото представление.
— Е, зависи какво ще свири тази вечер. — Намръщих се. — Шегувам се, шегувам се. Сериозно, Никол, трябва да се отпуснеш малко.
— Просто отивай на масата — избутах го закачливо.
Когато Лу съпроводи всички до масата, която им беше запазил близо до сцената, аз седнах в ъгъла, настройвайки струните на китарата си. Нямах представа какво щях да изсвиря.
Огледах се наоколо из препълнената стая, надявайки се, че хората просто ще си тръгнат. Не. Ако не друго, то изглежда имаше още повече.
И тогава го усетих. Някой ме наблюдаваше. Разбира се, хората сигурно ме гледаха. Аз бях единствената с китара, която щеше да излезе на сцената. Но това беше различно. Сякаш някой ме викаше.
Обходих стаята с поглед и очите ми се спряха върху два тлеещи сапфира. Купър стоеше в най-отдалеченият ъгъл, на същото място, където беше стоял, когато последно беше довел учениците си за сладолед.