Засмях се.
— Казах ти, че чаените чаши ще ти дойдат в повече. Все още ли искаш да се качиш на Нулевата Гравитация?
— Да, само ми дай няколко минути.
— Не разбирам. Защо се тормозиш. Нямаш какво да доказваш.
Той погледна надолу смутено.
— Хванах се на бас с Травис.
— Сериозно ли, Грег? Такова момче си. Колко?
— Петдесет долара.
— Петдесет! — шляпнах рамото му.— Сигурно е хубаво да плуваш в пари. Знаеш ли колко време ми отнема да спечеля това в Джитърс?
— Ау! — той хвана ръката ми — Изрежи си ноктите, жено.
— Поне цветът на лицето ти започва да се връща обратно — засмях се. — И говорейки за Травис. Не можеш да скриеш нищо от мен. Знам, че двамата сте намислили нещо.
Широки бебешко сини очи се взряха право в моите.
— Не знам за какво говориш.
— Двамата се държахте странно снощи. Какво става?
— Нищо.
— Грег… — поставих ръце на кръста си и затропах с крак.
— Добре, да. Има нещо, което трябва да ти кажа за Травис. Ооо, виж врачка.
— Грег, ще ми измъкнеш ръката! — изпищях, когато ме задърпа към входа на някаква цветна шатра. Отпред висеше табела.
«Гледане на ръка, предсказване на бъдещето.
Мадам Захра.»
— Винаги съм искал да ми гледат на ръка. — каза той.
— Откога?
— Отпреди две секунди. Хайде. — Той ме дръпна в шатрата. Преди да успея да кажа още нещо, една жена забърза към мен.
— Заповядай, скъпа. Очаквах те. Седни. Аз съм мадам Захра.
Посочи ни към една маса в центъра на просторната шатра. Приличаше на обичайната палатка на врачка. Свещи трепкаха в кръг около голяма кристална топка. Големи пухкави възглавници покриваха земята.
— Колко вълнуващо! — Грег се настани на една от възглавниците.
Сядайки, мадам Захра опъна дългата си, червена рокля и намести червения шал, който покриваше главата й. Големи, кръгли обеци се люлееха, докато се движеше и се удряха във вълни от прошарената коса, която висеше до раменете й.
Повдигнах вежда. Бях чела за някои от врачките по карнавалите. Всичко всъщност беше една голяма измама. Нямаше начин някой да знаеше бъдещето. То беше само дим и огледала.
— Не си ли една малка красавица? Това ще е първото гледане и за двама ви. Мога да го видя.
Грег подръпна ръката ми, а очите му ме замолиха да се присъединя до него.
Е, добре, предполагах всеки трябваше да си изкарва някак прехраната, нали? Жената изглеждаше мила.
— Да — сдържах се да не завъртя очи и се наместих до Грег.
По-вероятно беше да ни е чула. Грег беше наистина шумен.
Тя се пресегна към ръката ми. Кокалестите й пръсти се плъзнаха по дланта ми, карайки ме да потръпна.
— Хммм, интересно.
— Какво има? — Грег надникна към ръката ми.
— Виждам прекъсване по линията на живота ти. Внезапно прекъсване.
Грег се приведе напред и присви очи. След което облиза пръст и го потърка върху дланта ми.
— Това е петно от химикал.
— Ююю! Спри се, Грег — издърпах ръката си от мокрия му пръст.
— На мен ли ми юкаш? Ти си тази с мръсните ръце.
Мръщейки се, аз се обърнах обратно към мадам Захра.
— Извинете приятеля ми. Все още се опитва да се съвземе от чаените чаши. Не му остана никакъв кислород в мозъка, от всичкото онова пищене.
Поставих ръката си обратно в нейната.
Тя се усмихна и си сложи чифт очила.
— Да, така е по-добре. Виждам много красив мъж, който е навлязъл в живота ти неочаквано.
Захапах език. Всички врачки казваха това.
— И този мъж е любовта на живота ти.
Сапфирени очи се появиха в съзнанието ми. Стиснах зъби и избутах настрани мислите за Купър.
— Хмм, това е странно — тя си пое рязко въздух и раменете й се сковаха.
Космите на врата ми настръхнаха. Силен, свистящ звук като бял шум изпъни ушите ми. Исках да си отскубна обратно ръката и да побягна. Трябваше да си повтарям, че това е просто част от представлението.
Тя изпусна една въздишка и бавно постави ръката ми на масата. Облегна се назад и потърка слепоочието си.
— Какво има?
Повдигна един пръст, задържайки очите си затворени.
Погледнах нервно към Грег. Той присви рамене. Това не бе нормално, нали? Защо не ми говореше за високия, тъмен, красив мъж, за бялата ограда и за двете деца, които щяхме да имаме?
Най-накрая, мадам Захра отвори очи. Пресегна се през масата и хвана двете ми ръце, сякаш подготвяйки ме за това, което щеше да ми каже.
— Не знам как да ти кажа това. Всичко, което мога да ти кажа, е да се пазиш от Вортекс. Ще те засмуче и ако се предадеш, ще изчезнеш завинаги.
— Чакай малко! — извиках, когато стана да си тръгва — Къде отиваш? Какво имаш предвид «Вортекс»?