Две големи неща се случиха това лято. Най-накрая се примирих с факта, че никога няма да задоволя родителите си, а Грег се разкри пред неговите. За разлика от моите родители, които бяха развели голяма парична сума пред очите ми, само за да остана в Ню Йорк и да се запиша в Колумбийския университет, родителите на Грег му бяха дали пари да се премести възможно най-далеч от тях. Когато им каза, че иска да учи в Тексаския заедно с мен, дори използваха някои връзки за да го приемат след като беше изтекъл срокът за подаване на документи.
— Сигурно щеше да си се изгубила по средата на Айдахо досега. Обичам те, но, приятелко, трябва да се научиш да четеш карти.
Пресегнах се да взема една кутия
— Да, да. Беше по-скоро…
— Никол? Това ти ли си? О, божичко, наистина си ти. Толкова си пораснала.
Ченето ми увисна, когато видях жената, която вървеше към нас. Къдрава, червена коса стигаща до кръста й. Беше толкова гъста, че многоцветната лента за коса, едва я задържаше да не щръкне напосоки. Шареният потник и дългата й, феерична пола бяха в тон с къщата със завъртулките си в лилаво, зелено и синьо. През очевидно свободно пуснатите й гърди висеше огърлица с формата на знака за мир.
— Хей, лельо Бърнадет — изскимтях, когато ме прегърна силно.
— О, отказах се от това име преди години. Сега съм Рейнбоу Скай. Майка ти не ти ли е казала? Няма значение, не ми отговаряй. Наричай ме Рейнбоу. Виж се само. — Тя отстъпи назад и ме огледа. — Пораснала си толкова бързо и си толкова красива. А това трябва да е Грег.
Очите на Грег се разшириха, когато Рейнбоу го обгърна с ръце.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо…
— Рейнбоу — тя го пусна и се усмихна. — Никакви формалности тук. Всички сме просто хора.
— Ъъм, добре… Рейнбоу. Исках да ти благодаря задето ми позволи да остана първия семестър, докато си намеря собствено място. Ще се радвам да ти плащам наем.
— Да не съм чула нищо подобно — тя махна с ръка прекъсвайки го. — Остани колкото искаш. Пфю, днес ще бъде ужасно горещо. Имате късмет, че климатиците, които ви поръчах, бяха инсталирани тази сутрин.
Тя избърса чело с ръка.
Грег заби лакът в ребрата ми. С шокиран поглед, той посочи към Рейнбоу.
— О! Боже! Мой! — каза безгласно.
Щях да го убия. Какво толкова ако леля ми изглеждаше така, сякаш живееше в ерата на водолея.
И тогава ги видях.
Косми под мишниците.
Завъртях очи и го сръчках обратно.
— Благодаря, лельо Бърна… ъм, Рейнбоу. Нямаше нужда да го правиш. Не искаме да ти създаваме проблеми.
— Не ставай глупава. Отнема време докато свикнеш с жегата. Вече виждам, че се разтапяш. — Тя огледа прогизналата ми тениска. — Елате в къщата и изпийте по един студен чай.
— Майчице мила! — възкликна Грег в момента, в който пристъпихме вътре. — Определено ще остана. Няма начин да намеря нещо по-добро от това.
Сякаш бях влязла в машина на времето и се бях върнала в седемдесетте. Напълно сериозно. Сякаш някоя дъга беше повърнала в хола на леля ми. Стените бяха боядисани в същите нюанси на лилаво и зелено като отвън. Подът беше осеян с жълти и оранжеви килимчета. Вместо обичайната мебелировка имаше барбарони и велурени възглавнички, във всякакви форми и размери. Под прозореца имаше едно малко диванче, наметнато с разноцветно покривало.
— Влюбен съм в декорацията — ухили се Грег. — Никол, погледни мрежите!
Закачени за тавана, висяха мрежи, които обграждаха най-различни произведения на изкуството. Повечето бяха луни и цветя с цветовете на дъгата. Леля ми наистина много, много, много харесваше дъгите.
— Ъм, да, много са красиви — отвърнах, гледайки към яркожълтия знак за мир, който заемаше едната стена.
— Харесвам цветовете. Правят всичко много по-бодро — каза тя. — Не мислите, че е прекалено, нали?
— Не — казахме едновременно двамата с Грег.
— Хубаво — тя отвори вратата към една малка стая. — Това е твоята спалня, Никол. Боядисах я вместо теб, но можеш да я промениш ако искаш.
Поколебах се, тъй като не бях сигурна какъв вид лудост да очаквам. Поставяйки усмивка на лицето си, пристъпих в стаята. Без значение как изглеждаше, щях да я харесам. Не исках да нараня чувствата на Рейнбоу, след като беше толкова мила с нас.
С бледожълтите си стени, стаята изглеждаше нормална в сравнение с останалата част от къщата. Слънчева светлина грееше през големия прозорец. Вентилаторът на тавана шумеше тихо, докато перките се въртяха, образувайки лек ветрец и карайки белите завеси да се развяват. Стаята беше с размерите на банята ми в Ню Йорк, но не ми пукаше. Имаше легло, нощно шкафче, бюро и голямо огледало на вратата на гардероба. Притежаваше всичко, от което имах нужда. И все пак, изпитах някакво странно усещане.