Не можех да се спра. Бедрата ми се движеха с неговите. Притиснах ги силно към тялото му както бях направила и с Травис. Само че този път, когато ръцете му се плъзнаха по кръста ми, придръпвайки ме към него, тялото ми пламна.
Моментално ръцете ми зашариха по коремните му мускули. Простенах безмълвно, когато пръстите ми опипаха осемте мускулни плочки под ризата му. Когато увих ръце около врата му и се притиснах по-силно в него, простенах, усещайки как се втвърдява.
Изведнъж той свали ръцете ми, откъсвайки ги от врата си. Завъртя ме и притисна тялото си към гърба ми, триейки се възхитително в мен. Отметнах главата си назад върху рамото му и му се отдадох напълно.
Повдигнах ръце и потърсих врата му. Той наведе глава и потърка носа си по врата ми. Потръпнах от допира на горещия му език, когато се плъзна по шията ми, и изпъшках, когато захапа леко ухото ми.
Прокарах пръсти през косата му. Беше толкова мека. Когато притиснах дупето си по-силно в него, той простена дрезгаво. Звукът ме накара да запулсирам. Исках повече. Нуждаех се от повече. Ако това беше просто сън, не исках никога да се събуждам.
Опитните му ръце зашариха по тялото ми, спряха под гърдите ми и аз се разтопих. Усещах допира му правилен. Тогава палците му се потъркаха в долната част на гърдите ми, галейки ме.
— Джаксън — простенах аз.
Той замръзна. Сърцето ми заби яростно и аз се зачудих къде бях сбъркала. Внимателно, той ме обърна към себе си. Лицето му беше безизразно, когато проговори.
— Нека ви закараме у дома, госпожице Ашфорд.
Петнадесета глава
Купър спря мерцедеса си на алеята. Коледните лампички хвърляха мека светлина върху предния двор. Това беше едно от нещата, които харесвах най-много в къщата. Рейнбоу оставяше светлините през цялата година, защото Медоу обичаше Коледа. Тъй като беше още в Тибет, Рейнбоу се чувстваше по-близо до нея всеки път, когато погледнеше лампичките.
— Абсолютно същата е — промърмори Купър.
Очите ми се преместиха върху него. Не беше казал и дума, откакто ме изведе от клуба. Бях кълбо от емоции. Разкъсвах се дали да му тегля една или да го замоля да ме погледне. Държеше очите си върху пътя, ръцете му стискаха волана, а лицето му беше маска. Едва когато прекосихме моста, лицето му се изкриви сякаш от болка.
— Бил ли си тук преди?
— Живях в града, когато бях по-млад, преди да се преместя в Бостън.
Рейнбоу не ми го беше споменала. Зачудих се дали не познаваше Купър по-добре отколкото показваше. Трябваше да я попитам кога точно се беше преместила в града.
— О, семейството ти е тук?
— Семейството ми… — Той спря и преглътна измъчено. Лицето му се смекчи и в този момент приличаше на момче, толкова тъжно и невинно. Исках да го придърпам в обятията си и да утеша мъката в очите му. — Нека те приберем вътре.
На мига момчето беше изчезнало и професор Задник се беше завърнал. Образуваше ми главоболие.
Скачайки от колата, той стигна до моята страна и отвори вратата.
— Хайде.
— Мога да си вървя перфектно — озъбих се аз, игнорирайки протегнатата му ръка. За да му докажа противното, направих няколко крачки по чакълестия двор, токчетата ми се заклатиха и моментално се пльоснах по лице.
— Това определено не е най-добрата ми вечер. — Останах на земята. Ако не помръднех, може би Купър щеше просто да си тръгне и да ми спести своето «Казах ти».
— Добре ли си? — Той клекна до мен.
— Да — промърморих в пръста.
— Тогава защо не помръдваш?
— Ще е по-безопасно ако си остана тук.
— Не можеш да лежиш тук цяла вечер.
— Разбира се, че мога. Тръгвай си, не се притеснявай за мен. Просто ще си лежа тук и ще се преструвам, че светът не съществува. Мога да си лежа тук цял ден, даже дори до края на семестъра. Може би Пени ще се смили над мен и ще ми донесе малко храна.
— Коя е Пени?
— Домашната кокошка на Рейнбоу.
Изненадана от смеха му погледнах нагоре. Мъжът в действителност се усмихваше и смееше. Лицето му беше поразително. Отново усетих онова привличане към него.
— Това изречение нямаше никакъв смисъл. Сигурна ли си, че живееш тук?
— Да — завъртях се по гръб и се повдигнах. — Рейнбоу е леля ми. Къщата е нейна и на Медоу — изпуснах една въздишка. Трябваше да вляза вътре. Държеше се твърде мило, а когато се държеше мило ставаше още по-привлекателен. И без това бях объркана, а той само влошаваше нещата. Ако не си тръгнех скоро, щях да хлътна много сериозно по професора си по химия.
— Чакай, нека ти помогна.
— Не, мога…
Повдигна ме сякаш бях лека като перце и изведнъж бях на крака и се загледах в него. По лицето му танцуваха сенки. Маската я нямаше и в мен се взираха нежни сини очи, толкова прями и пронизващи. Сякаш можех да видя истинската му същност зад суровия екстериор, истинския Купър, който доброволно се беше заел да преподава математика на деца от гимназията и който държеше бебета в обятията си.