Космите на врата ми настръхнаха, а по ръцете ми плъзна трепет.
— Добре ли е стаята? — попита Рейнбоу.
Имаше нещо в тази стая, което не можех да си обясня. Прокарах ръка по повърхността на малкото нощно шкафче. Беше странно колко позната я усещах.
— Да, чудесна е. Благодаря ти много.
— Прекрасно. Е, ще те оставя да се разхладиш, докато покажа стаята на Грег надолу по коридора.
Седнах на леглото и се отпуснах назад. Веднага щом главата ми докосна възглавницата, изображението на някакво прекрасно момче се появи в съзнанието ми: рошав бретон, слънчеви очила Рейбан и секси усмивка.
Изправих се рязко. Кой, по дяволите, беше това? Видението беше толкова истинско, като спомен. Не можеше да бъде. Не познавах никой, който да изглеждаше така.
Поклатих глава и отново легнах назад. Сигурно беше някой от филмите, които гледахме късно вечер с Грег. Бях изморена и съзнанието ми играеше игрички.
Затворих очи и се заслушах в шума на вентилатора, докато се унасях, надявайки се, че съм взела правилното решение да стана самостоятелна.
Втора глава
Сънят започваше както винаги — премигване на цветни светлини, мирис на пуканки и захарен памук и «той». Не знаех кой беше и никога не можех да видя лицето му, без значение колко се опитвах. Чувах само дълбокия звук на смеха му, усещах мускулестата му ръка около кръста си и леката като перце целувка на челото си. Когато се опитвах да видя нагоре към лицето му, той и тълпата около нас изчезваха, оставяйки ме сама в сенките. И всеки път ме изпълваше студена празнина. Беше толкова болезнено, че се събуждах с вик, с бузите и възглавницата мокри от сълзи, а гърдите ми свити от тъпа болка.
Този път сънят беше по-въздействащ, по-истински. Гласът му викаше името ми отчаяно. Затичах се към него, някак си знаейки, че е в беда и че ако не го стигна ще умре. Тласках се напред през тъмнината, но без значение колко силно бутах, оставах на едно и също място. Сякаш някаква незнайна сила ме задържаше.
Спрях и се приведох напред, притискайки ръце към коленете си, в опит да си поема въздух. Не можех да го стигна. Не бях достатъчно силна. Тогава чух някакво малко момиченце да се смее и да вика името ми с тънкия си, звънък глас. Видях проблясък от лунички и ягодово руси плитки… Последва писък.
Цялото ми тяло се изпълни с ужас. Незабавно се затичах в нейна посока. Плачех, докато слушах гласът му и виковете на малкото момиченце, което ме молеше да се върна при тях. Затичах по-бързо, но пак не можех да ги стигна.
И тогава едно силно свистене прекъсна виковете им. Ушите ми забучаха все по-силно с всяка изминала секунда. Космите на врата ми настръхнаха докато чаках в тъмното, напрягайки се да чуя гласовете им отново.
Блъсна ме вятър, който ме остави без въздух. Беше толкова силен, че едва се държах изправена. И тогава го чух — звукът на товарен влак. Бавно се обърнах. Проблесна ярка светлина и всичко около мен побеля. Краката ми се подкосиха и аз извиках.
— Никол, отново сънуваш. Събуди се, Никол!
Скочих. Силни ръце се увиха около мен, когато ахнах.
— Какво се случи? Къде съм?
— В спалнята си, в къщата на Рейнбоу. Преместихме се тук вчера, не помниш ли?
Очите ми се фокусираха и аз се взрях в притесненото лице на Грег. Изпуснах бавна въздишка. Намирах се в къщата на леля ми в Тексас. Днес беше първият ден от часовете в колежа. Не бях премазана от товарен влак. Сега ако можеше само и сърцето ми да се вразуми преди да е изскочило от гърдите ми и да е поело към хълмовете.
— Отново сънува онзи сън, нали?
Грег научи за откачения ми сън, когато лагерувахме в задния му двор преди години. Бях се събудила ридаейки, а той ме беше успокоявал.
Е, това не беше напълно вярно. Бях го фраснала в носа, когато се опита да ме събуди. Редувахме се да плачем и изхабихме цяла ролка хартия онази вечер.
— Да. През последните два месеца само се влошава.
— Прекалено много стрес?
— Може да се каже. А сънищата се промъкват и в ежедневието ми. Продължавам да имам тези… какво правиш?
Той повдигна пръст и извади едно тефтерче и химикал от задния си джоб.
— Така, как ви кара това да се чувствате? — той се приведе напред, заемайки класическата поза на психолог.
— Не си бил и на първият си клас по психология и вече ме диагностицираш? — засмях се.
— Тренирам, скъпа — намигна той. — Сериозно, не си ли взимаш лекарствата?
Пресягайки се за чантата си, извадих лекарството, което високоплатеният психиатър на майка ми ми беше предписал, когато преминавах през емо-фазата си в училище. Поклащайки ги пред Грег, хапчетата задрънкаха в почти пълното шишенце.