— Мразя да вземам тези неща. Карат ме да се чувствам странно и наистина не помагат толкова.
— Взимай ги, жено. Тези твои сънища объркват съня ти за красота. И, приятелко, не ми се иска да ти го казвам, но… — той посочи към огледалото в другият край на стаята.
Бях бъркотия. Косата ми беше разрошена, предимно залепнала на влажни кичури по лицето ми. И нещо странно се случваше с кожата ми. Скочих от леглото, за да видя по-отблизо.
— Божичко! Какво се е случило с лицето ми?
Линии от възглавницата се бяха отбелязали върху яркочервени бузи, а около очите ми имаше бели кръгове. Бяха в същата форма като слънчевите ми очила.
Той се засмя.
— Мисля, че си получила малко повечко тексаско слънце.
— Няма начин! Как може да изгоря толкова бързо?
— Намираме се в Тексас, забрави ли? Родината на каубоите. А ти, госпожице албинос, трябва да се научиш да наслояваш слънцезащитния крем.
Докоснах внимателно лицето си с пръсти и потръпнах.
— Не мога да отида в час изглеждайки така.
Погледнах към самодоволното му и все пак перфектно загоряло изражение.
— Ти беше отвън повече и от мен, защо не приличаш на червен пастел?
— Магията на минералния фон-дьо-тен със слънцезащитен фактор и пудра. Можеш да заемеш моя ако искаш. — Дари ме с перфектната си манекенска усмивка, преди да се обърне към нощното шкафче.
— Ето — натика в ръката ми нещо, което приличаше на тако. — Изглеждаш така сякаш малко храна би ти се отразила добре.
— Грег, кълна се, твърде метросексуален си. Носиш повече грим и от мен.
— Да, но определено си заслужавам. И спри да се мръщиш, ще ти излязат още повече бръчки.
Промърморих и отхапах от такото. Изтръпнах от горчивия вкус.
— Какво, по дяволите, ям?
— Това, приятелко моя, е тако с тофу. Мисля, че пропусна да ми споменеш, че Рейнбоу е вегетарианка. Няма нищо, което да прилича на храна в тази къща. Сега побързай и се облечи. Искам да спрем някъде за истинска храна преди часовете.
След като се облякох набързо и заех магическия грим на Грег, Рейнбоу ни извика в кухнята.
— Какво направи с твоето тако? — прошепнах. Не исках да си мисли, че не оценявах, че ни беше направила закуска.
— Мисля, че го пуснах в тоалетната.
— Мислиш?
— Не искаше да потъва! Атакувах го с четката обаче. Мисля, че го изгубихме безвъзвратно.
Дочу се кликване, последвано от ярка светлина.
— Хей! — Грег потърка очи.
— Съжалявам за това. Забравих как могат да те заслепят тези неща. — Рейнбоу остави някакъв фотоапарат до ръчно издълбаната дървена кутия върху плота. — Просто исках снимка, която да добавя към колекцията си със снимки на Никол.
— Имаш мои снимки?
— Разбира се, че имам. Погледни.
Кутията беше пълна с мои снимки от детската градина до последната ми година в училище. Не можех да повярвам, че майка ми й ги беше пращала. Даже не знаех за съществуването им. Всяка година чинно позирах за снимки от училище, но никога не виждах копия. Предположих, че родителите ми са твърде заети, за да се занимават с това.
— Мама ти ги е изпращала?
— Не точно — тя погледна надолу и се засуети около фотоапарата. — Сключихме сделка с училището да ми изпраща копие на всяка снимка, която поискам.
—Не разбирам.
Топли кафяви очи погледнах нагоре, за да срещнат моите.
— Двете с майка ти никога не сме били близки. Но когато разбрах, че е бременна с теб, поисках да съм част от живота ти. Тя обаче, не мислеше, че ще съм добър пример за подражание заради начина, по който живея.
Смръщих вежди.
— Начинът, по който живееш?
Грег ме сръга в ребрата и ме погледна многозначително. Отне ми няколко секунди преди да се усетя. Също като него и тя беше на другия бряг.
— Оу! Виждам.
Не можех да повярвам, че майка ми можеше да причини нещо подобно на собствената си сестра. Беше музикантка на класическа музика, която обикаляше света, да му се невиди. Колко по-тесногръда можеше да бъде?
— Обещах й, че няма да продам това на медиите — тя повдигна една снимка на майка ми облечена с тесен гащеризон и колан с тока. Къдриците на перманентно накъдрената й коса бяха толкова стегнати, че приличаха на кафява памучна топка върху главата й. Уха. Никога не бях виждала майка ми в такава светлина. Щеше да умре, ако това излезеше наяве. — Надявам се нямаш нищо против.
Прегледах цялата дузина снимки в кутията. Моето детство. Очите ми се напълниха със сълзи от това, което беше направила леля ми.
Да имам против? Как можех изобщо? За по-малко от ден, тя ми беше показала повече любов, отколкото родителите ми за цял живот. По свой си начин, Рейнбоу е била с мен и ме е гледала как раста.