— Ти си най-добрата, Рейнбоу — прегърнах я. Определено бях взела правилното решение да дойда тук.
Усмихвайки се от признанието на Рейнбоу, двамата с Грег потеглихме през малкото градче, в търсене на палачинки, по път за кампуса. С всяка следваща улица, усмивката ми помръкваше, а космите на врата ми настръхваха. Беше същото зловещо чувство, което бях изпитала снощи. Всичко изглеждаше познато. Улиците, къщите, дори трафик светлините. Завих на един ъгъл, предчувствайки, че трябва да спра и когато го направих, видях, че има светофар, който светеше червено. Сякаш знаех къде отивам, без да ми се налага даже да мисля. Беше инстинктивно.
Зачудих се дали родителите ми не бяха свирили в кампуса, докато съм била твърде малка, за да си спомням. Понякога, като услуга на приятелите им от музикалния факултет, организираха оркестър и изнасяха представления пред студентите. Правеха го рядко и то предимно в престижни или музикални училища като Джулиард или Новоанглийската консерватория. Съмнявах се да са дошли на място като Тексаския държавен университет, особено след като майка ми се беше заклела, че няма да стъпи повече в Тексас.
Погледнах към Грег, който се занимаваше с радиото и мърмореше колко много му липсвали дисковете. За някой, който не беше от ранобудните хора, доста оживено прехвърляше кънтри станциите.
— Ъгх! Не мога да намеря една нормална радиостанция. Е, добре така и така сме тук… — Той вдигна ръце и се отпусна назад в седалката си. Запя заедно с Джордж Стрейт, разбира се извън тоналност, за всичките бивши, които живели в Тексас.
Кикотейки се, аз върнах вниманието си обратно на пътя и натиснах спирачките рязко, на косъм от колата която беше спряла пред нас.
— По дяволите, жено. Можеш ли да ни закараш до кампуса цели? Твърде млад и сладък съм, за да умра.
Сърцето ми заби учестено и аз се загледах в моста пред нас. Размазани картини се появяваха и изчезваха от съзнанието ми, като статичен екран — тъмни, търкалящи се облаци, птици и клони носени из въздуха.
Всичко започна да се върти и през тялото ми премина страх. Стиснах волана и се задъхах.
Силно свирене на клаксон ме разтърси от унеса и картините изчезнаха.
— Уау! Това изглежда е било голяма катастрофа — той погледна през прозореца и явно не беше забелязал малката ми паник-атака. — Пикап срещу мост. Изглежда пикапът е победил.
Поемайки си дълбоко въздух, внимателно натиснах педала на газта. Всяка част от тялото ми крещеше да се махна от там, но изглежда нямаше накъде другаде да поема, тъй като мостът беше останал само с едно платно.
Дъхът ми се накъса, когато приближихме. Избърсах потните си ръце в панталоните, докато наблюдавах как аварийният камион издърпваше червеният пикап от ръба на моста. Металът застърга, когато бариерата се счупи на две и едно парче падна с плясък в реката. Внезапен порив на студ ме удари в гърдите и захапах устна, сдържайки писъка си.
Защо откачах така?
В момента, в който минахме, натиснах педала на газта и профучах между колите пред мен, игнорирайки всичките гневни подсвирквания и жестове с ръка.
— Какво има? Добре ли си?
— Нищо. Всичко е наред. — Ударите на сърцето ми се нормализираха, когато мостът изчезна от поглед. — Просто съм гладна.
Той ме погледна скептично. Стомахът ми изкъркори като по поръчка.
— Виждаш ли? — усмихнах се фалшиво. Много рядко пазех тайни от него, но тази беше твърде странна. Сигурно просто бях нервна. Сигурна бях, че веднага щом притесненията от първия ден в университета отминеха, всичко щеше да си дойде на мястото.
Надявах се.
Трета глава
Обичах Грег. Той ми беше като семейство. Но, човече, имаше най-малкият пикочен мехур познат на човечеството. Знаех си, че не трябваше да пие втората чаша кафе.
Облегнах се на стената, докато тълпи от студенти носещи раници и книги отминаваха. Повечето знаеха накъде отиват. Беше лесно да забележиш първокурсниците. Всичките имаха онова изгубено, изплашено изражение, докато надничаха към номерата на стаите, крачейки надолу по коридорите.
Придържайки айскафето си в една ръка и карта на кампуса в другата, затърсих сградата по химия, докато чаках Грег да излезе от мъжката тоалетна. Ако не се появеше скоро, щяхме да закъснеем, а аз щях да вляза в час подгизнала. Защо нямаше климатици в тази сграда? Толкова бях потна, че очилата ми се плъзгаха по носа, докато разглеждах картата.
Кампусът беше огромен. Обърнах картата. Бяха нужни двете страни на огромно парче хартия, за да поберат целия район на университета. Картата прошумоля, когато я завъртях, опитвайки се да разбера кой край трябваше да е нагоре. Не знаех защо съм толкова нервна. А и фактът, че, когато бях нервна, ставах непохватна, изобщо не помагаше.