Дочу се силен звук от разкъсване и част от картата се развя към пода и изчезна сред тълпата.
Чудесно. Като си знаех късмета, това щеше да е парчето, на което се показваше къде се намира сградата по химия.
Раздразнена, отворих вратата на мъжката тоалетна. Трябваше да тръгнем преди да съм започнала да откачам отново. Ако щях да имам още една паник атака, предпочитах да е в по-хладна сграда.
— Грег! Да не падна или нещо такова? Най-добре да не се занимаваш с косата си.
— Извинете, ма'ам — едно момче с каубойска шапка и ботуши застана на вратата.
Майчице мила, определено бяхме в Тексас.
— Съжалявам — промърморих като отстъпих назад в претъпкания коридор. — Простете. Съжалявам, не исках да ви ударя с раницата си.
Струваше ми се, че всички студенти от университета вървяха по този коридор. И разбира се, непохватната аз, трябваше да се убедя, че ще се блъсна във всеки един от тях по отделно. Двама студенти ме погледнаха с насмешка. Не ги винях. Не знаеха в кое да се взират по напред — в изгорялото ми лице или в дългата ми буйна коса, която беше полепнала по него.
Намирайки един ъгъл с по-малко студентски трафик, се пльоснах на земята и зарових в раницата си, за да извадя айпода си. Имах нужда само да се успокоя и да престана да се държа като госпожа нацупеност. Със слушалките поставени на място и Шерил Кроу напявайки в ушите ми, си поех дълбоко въздух и се разтършувах за ластик, за да си вдигна косата.
По дяволите. Нямах късмет.
Извадих един молив и въздъхнах. Трябваше да свърши работа. Захапвайки молива, събрах косата си в опашка и се опитах да я завъртя около пръста си. По лицето ми се стекоха капчици пот, когато кичурите продължаваха да се изплъзват.
— Кути тин!
Едно момиче с гъста черна коса, спря пред мен и повдигна вежда, когато чу приглушеното ми проклятие.
Изплюх молива от устата си.
— Съжалявам, не ти.
Тя поклати глава и тръгна към изхода на сградата.
Браво. Първият ми ден в колежа и вече псувах непознати.
Поставяйки молива обратно в устата си, опънах косата си назад, решена, че ще я обуздая. С бързо завъртане, натиках молива през кока и най-накрая успях да я задържа.
— Да! — чувствайки се много по-разхладена, се заех с картата. След като я изучавах в продължение на няколко минути, най-накрая открих сградата.
В другия край на кампуса.
Мамка му!
Погледнах отново към часовника си.
Два пъти мамка му! Лекцията започваше след пет минути.
Скочих на крака, готова да нахлуя в тоалетната и да завлека Грег навън, когато лицето ми се удари в нещо твърдо.
И топло.
Покрито със снежно бяла риза.
И миришещо толкова порочно хубаво.
Имаше нещо в това да докосваш тези шест, не — осем коремни плочки, което те караше да забравиш здравия си разум. Ако мислех трезво, или ако мислех въобще, щях да престана да опипвам мъжа и да се извиня.
Е, не се случи.
Бяхме заклещени насред маса студенти. Удряха се в мен, тикайки ме дори още по-близо до мускулестия непознат.
И тогава той ме докосна.
И навсякъде имаше фойерверки и неонови светлини.
Изгарях от едно просто докосване.
От допира на един непознат.
И все пак беше толкова познато.
Гърдите му завибрираха. Дълбок приглушен глас ме върна обратно в реалността. Тогава усетих нещо студено и мокро.
И си спомних, че държах кафе.
Някъде.
Бавно се преместих назад. Тъмно петно от кафе беше покрило предната част на снежнобялата му риза и тъмносивата му вратовръзка. Беше нормално студентите да носят вратовръзка и лъскави черни обувки в класовете, нали? Нали?
Нали???
Преглъщайки, очите ми се плъзнаха нагоре от обувките му, по колосаните сиви панталони и бялата, но сега по-скоро покрита с кафе, риза.
Спрях, наблюдавайки една стисната челюст покрита с набола брада, която по всяко друго време бих сметнала за изключително секси. Поех си въздух, подготвяйки се да погледна мъжа в очите и да се извиня за кафето и опипването. Дъхът ми секна, когато се взрях в две прелестни сапфиреносини очи.
Дори в най-мрачния ти момент, аз ще съм до теб и ще те обичам.
Думите ехтяха в съзнанието ми, изглежда появили се от нищото. Спомен? Нещо, което бях чула по радиото?
Пулсът ми затуптя в ушите и ми беше нужна всичката сила, която притежавах, за да не се облегна на него и да не се изгубя в тези сини очи. Изглеждаше ми толкова познат. Напрегнах мозъка си, чудейки се дали го бях срещала преди. Може би на някое от вечерните партита на родителите ми? Определено не беше от типа мъже, които някой можеше да забрави с тези негови широки рамене, тъмнокестенява коса, зашеметяващо красиво лице и перфектни устни. Устни, които се движеха.